Посредственото вино е като посредственият човек. Няма значение дали е добро или лошо, защото по-скоро е нито едното, нито другото. Белег на тази посредственост е липсата на характер и ярко открояващи се особености. Винаги е по-лесно да кажем какви качества му липсват, отколкото да опишем онези, които с трудност едва различаваме. Когато опитваме такова вино, то не оставя у нас непременно неприятни усещания. Отбелязваме, че технологът си е свършил работата, че няма дефекти и не са допуснати грешки. Въпреки това обаче общото усещане от него попада в категорията „нищо особено“ или със същия успех можем да кажем, че виното просто не ни впечатлява. Най-често причината за тази посредственост се приписва на гроздето, което с качеството си предопределя крайния резултат. Ако гроздето не е добро и Мишел Ролан не би могъл да сътвори шедьовър. Разбира се може да има и други причини, които се дължат на липсата на късмет, усет, а понякога и на умение от страна на технолога. И това са само малка част от възможните причини за появата на едно посредствено вино, за което, както става ясно, бихме могли дори да кажем, че „не е лошо“. Но това е само едната половина от говоренето ни за него, при това по-добрата.
Другата страна на неговата посредственост се открива с помощта на констатацията, че макар да „не е лошо“, то все пак „не е и добро“. Така виното се оказва в една сумрачна и неясна зона – на нито лошото и нито доброто, взети заедно. Логичен е въпросът: Ако не е добро, нито лошо, какво е тогава? Мисля, че единственият възможен отговор е „посредствено“. Цветът, който би му съответствал най-добре е сивият, в смисъла, в който говорим за „сиво“ ежедневие. Посредственото вино е като повечето минувачи, с които се разминаваме по улицата. Погледите ни се засичат за миг, само за да установят, че всичко е обичайно и „наред“. Не откриваме нищо впечатляващо, след което отминаваме и забравяме за тази мимолетна среща още на следващия миг. Тук се проявява и другият белег, който позволява безпогрешно да разпознаем посредственото вино – не можем да го запомним. Сигурен съм, че всеки би могъл да се сети за такива вина – пили сме ги, но не можем да си спомним нищо конкретно за тях освен може би етикета. Също както многото хора, с които сме се разминавали някога, но не си спомняме точно как изглеждат и които едва ли ще разпознаем, ако се срещнем отново.
Прекалено сухите танини или високата киселинност например могат да бъдат белег за характер – груб или остър в случая няма значение. Този характер може да не ни хареса, но той е нещо, което лесно се помни и разпознава. Посредственото вино от своя страна може да е с по-меки танини, по-добър баланс и да не дразни, но да не притежава достатъчно отчетливи качества, които да изградят характер. Ето защо то се описва предимно с негативни термини и изрази, които съдържат много отрицателни частици. За него казваме: ЛИПСВА му това, НЕ му достига онова, НЯМА достатъчно еди-какво си и т.н. Ето така посредственото вино се определя в много по-голяма степен от качествата, които му липсват, отколкото от тези, които притежава.
Във философията има едно особено понятие – понятието за отсъствие. Отсъствието не е нещо, което можеш да опишеш като другите „неща“. То се проумява само и единствено чрез нещо друго, чиято липса установяваме. Ето защо, когато френският философ Фердинан Алкие (Ferdinand Alquié) опитал едно посредствено вино, не се стърпял и възкликнал: „Това вино не съществува!“
Част от този текст е отпечатан в бр. 106 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.
