На 5 септември приключи поредният девети фестивал „Море от вино” в Поморие. Фестивалът, който продължава приблизително един месец, се организира ежегодно от общината в Поморие и от „Черноморско злато” АД. Краят му бележи началото на гроздобера. През това време в по-добрата, старата, част на Поморие се организират дегустации на вината на „Черноморско злато”, както и културно развлекателни събития. Факт е, че фестивалът увеличава своята популярност, а програмата му става все по-разнообразна. Очевидно организаторите се опитват да привлекат вниманието на все повече хора с различни вкусове, което лишава фестивалът от облик, но го прави по-пъстър и развлекателен. Деветото издание на „Море от вино” показва, че това е печеливша формула, която обединява туризма и виното с определени ползи и за двете. Така през този месец има повече доволни туристи, които не се чудят какво да правят с времето си в един презастроен курорт. Има и повече продажби за „Феста холдинг” – собствениците на „Черноморско злато”. Фестивалът е също така благодатен за всеки посетител с отворени сетива, защото предлага храна за размисъл във връзка с поне три големи за винолюбивия българин теми: Успешната презентация на вино, виненият туризъм и мутробарокът. Ето и всичко, както си беше:

Раздрънканото и спарено от юлската жега микробусче по линията Варна – Бургас ме стовари на неравен булевард в Поморие, близо до нещо, което далечно напомняше на автогара, но повече приличаше на обръщало за таксита. Попитах в една вестникарска будка, за да се уверя и се оказа, че наистина това било автогарата. Тръгнах напосоки по пътя, като от лявата ми страна, тази откъм морския бряг, се нижеха, слепени един до друг, внушителни хотелски комплекси. По въздействие и размери те напомняха с нещо за сградата на бившия партиен дом в София, само че изпъстрена с детайли и финтифлюшки, които неизвестен за мен естетически гений преди години обобщи в термина „мутробарок”. На върха на една от сградите, вместо петолъчка, имаше стилизирано слънце. Никъде в тази архитектурна клоунада обаче не видях дърво. Трябваше да стигна до „Виа Понтика” – пет-звездният хотелски комплекс, в който домакините от „Феста холдинг” бяха запазили стаи за журналистите. Нямах късмета да съм с организирания от София транспорт. Беше малко след пладне, ужасна жега, а местната архитектура очевидно не предлагаше богати естетически преживявания. Ето защо реших, че е най-разумно да попитам някого за посоката. От другата страна на улицата, срещу помпозните хотели, две жени кротко седяха пред сергия с пластмасови легени, детски пояси и шарени фолклорни сувенири. Попитах как да стигна до хотела, след което едната от тях стана и на чист руски ми предложи да ме заведе до там. Знаела къде е, пък и тя била в същата посока. Съгласих се с радост. Тъкмо щях да упражня позабравения русский язык. Каква изненада обаче, когато само след пет крачки жената спря и ме закова с репликата: „Два лева!”. Попитах я какво точно има предвид и тя ми обясни, че толкова струвало да ми покаже хотела. Рускинята усети, че ще се съпротивлявам и с нежелание смъкна офертата на един лев. Но тъкмо търговецът в мен да приеме сделката и да си стиснем ръцете, жената отново ме изненада с едно допълнително условие – да си платя предварително. Припомних си някои думички от позабравения русский язык и продължих сам. След като ми попремина, да речем яркото впечатление от срещата, се сетих да се обадя на момичето от „Феста”, което ме упъти до хотела. Не беше никак далеч (какви два лева!?), а за моя изненада в архитектурно отношение той беше по-сдържан и нисък от заобикалящите го помпозни дворци, имаше малък парк в комплекса и най-важното: нямаше барокови елементи, чиято единствена функция сякаш е да скриват липсата на въображение. И да радват окото на мутрите разбира се. Докато се наслаждавах на климатика в стаята, осъзнах че виненият туризъм, такъв какъвто съм го преживявал в Америка и Австралия, е все още неосъществим на нашата географска ширина. Няма да бъде възможен и още дълго време занапред. Колкото и да се стараят избите, агенциите и прочие мераклии, нещата няма да се получат докато пътищата са осеяни с дупки, докато архитектурата на сградния фонд те подтиква към самоубийство и докато е пълно с хора, които искат да ти вземат пари, само за да те упътят в мрака. Просто няма как да стане. Отнасям се с голям респект към всички, които опитват с винения туризъм, включително община „Поморие” и „Феста холдинг”, но очевидно нещата не зависят само от тях. Проблемите касаят цялата среда – от състоянието на пътната мрежа до психологията на тълпата.

Така минаваше времето в мрачни мисли, докато не настана време за вечерята, на която бяхме поканени и на която щяхме да се запознаем с вината на „Черноморско злато” както и с организаторите на „Море от вино”.

Има една ситуация, която е много досадна за любознателния ценител на виното. Представете си го, воден от своето любопитство, да посещава някоя изба или павилион по време на винено изложение, където го посреща лъскава мадама с голямо деколте и широка усмивка. Сипва тя от различните вина и вика „наздраве”, а когато я попитат нещо за виното, лозята или начина на винифициране, тя в най-добрия случай повтаря заучени наизуст изречения, чиито смисъл не разбира. Но се усмихва чаровно. На фона на тази често срещана картина презентацията на вината на „Черноморско злато” беше отлична. Ще отбележа първо, че на вечерята беше един от собствениците на „Феста Холдинг” – Петя Славова. Бяха също и изпълнителният директор на „Черноморско злато” – Йордан Панайотов, търговският директор – Панайот Николов, кметът на Поморие и най-важната според мен фигура от всички, когато говорим за виното – главният технолог Донка Томова. Вината бяха представени лично от нея и от Панайот Николов, като двамата успяха да кажат важните неща за оптимално бързо време. Последното е изключително важно при този род събития. Виждал съм технолози и търговци да се самозабравят в представянето на вината си до степен, в която слушателите открито ги игнорират, а нерядко даже ги вземат на подбив. Това е едно от най-често срещаните и досадни недоразумения, които са в състояние да провалят цялото мероприятие. След като представянето на вината приключи всички от изброените по-горе участници бяха на разположение цялата вечер, готови да отговарят на въпроси от всякакъв характер. Това не може да не направи добро впечатление.

Избата в Поморие е класически образец за голям винзавод, със собствена административна сграда, дегустационна зала и общ персонал от около 200 човека. Компанията притежава към 50 търговски марки и затова може да се очаква, че от нея напрактика би могло да излезе всичко – от бутикови вина и 30-годишни брендита до трапезни вина и ракии за по-непретенциозните.

Две от вината, които ни предложиха по време на вечерята, ми направиха по-силно впечатление. Първото е Arte Ante, Cabernet Sauvignon 2007. Много богат нос с добре интегриран дъб, зрял плод и дискретни опушено-каналени тонове. Виното е с обемно, мощно и дълго тяло. Притежава много добри баланс и сочност, като след средата се усещат минерални тонове, които остават в послевкуса. Отлично свършена работа от екипа на г-жа Томова се открива и в Chardonnay Golden Rhyton 2009. Това, че виното е отличено със Златен Ритон от Винария само по себе си не е мотив то да се превъзнася, но със или без награда достойнствата му са налице. Бях го дегустирал и преди, но този път заради вечерята ли, заради морето или заради приятната атмосфера, виното ми хареса повече. На нос е свежо с тонове на дим и мокър камък. Свежестта се запазва и във вкуса, който като цяло е елегантен, отворен и много сочен. Няма нужда да отлежава, за да се пие.

С тези добри впечатления оставам след потапянето си в “Море от вино”. Опитвам се да се абстрахирам и да не мисля за мутробарока, за някои елементи от културната програма на фестивала (Веселин Маринов например), нито за претъпканите плажове и слоят плажно масло по повърхността на морето. Оценявам това, че въпреки крайно неблагоприятната културна и икономическа среда за организирането и провеждането на подобни фестивали все пак има инициатори, които ги правят и извличат полза от тях. Ще ми бъде любопитно изданието догодина – дали ще повторят същата формула или ще измислят нещо ново? Г-жа Славова спомена идеята за организирането на “Море от вино” по цялото българско Черноморие и с участието на други изби. Времето ще покаже така или иначе.

На следващата сутрин успях някак си да се добера до автогарата в Бургас, откъдето хванах пътя за Варна. По целия път в жегата дупки, автогари без тоалетни, голи до кръста шофьори и чалга. Да живее българският (винен) туризъм!

***

Иначе опитите в областта на винения туризъм се увеличават. Като цяло може да се каже, че избите една по една се опитват да вземат нещата в свои ръце. Ето какво може да се срещне по темата в медиите от последната седмица:

• Как се наказва лошият вкус? С реклама – в. „Сега“ от 07.09.2010
• Изба след изба – туризъм с бъдеще – в. „Дневник“ от 02.09.2010.
• Виненият туризъм – ваканция за всеки сезон – в „Дневник“ от 02.09.2010.

Цялата статия можете да намерите в сайта на DiVino.

Така е озаглавил текста си Пламен Димитров по  повод Винария 2010. В него има интересни наблюдения, поднесени в негов си стил.

Пламен е чешит. Занимава се с вино отдавна и има какво да каже. От години води предаване за виното по програма „Христо Ботев“. Организирал е и фестивал „Култура на виното“. Около него винаги се моткат всякакви хора: журналисти, поети, литератори,  карикатуристи… изобщо фактори от вскякакъв тип както разбира се и обикновени пияници.  Наскоро Пламен си направи сайт и вече ще имаме възможност да го следим по-изкъсо.  Може пък някой ден да напише и книга. Кой знае?

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

От доста време не бях чувал нещо оптимистично за винената индустрия. Тази сутрин обаче ми направиха впечатление някои интересни статистики за Калифорния. Бизнес средата там е очевидно доста гъвкава. Има ръст в добива на грозде миналата година и заявени намерения от страна на производителите да увеличат производството на по-евтини вина от средния клас и така да конкурират евтиния внос. Въпросът е какво правим ние? Повечето ми познати вече открито си признават, че предпочит да купуват чужди вина, които се продават все по-изгодно от големите търговци.

Повече по въпроса – тук.

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.

Към края на август, по-точно на 17^-ти , в няколко вестника едновременно („Телеграф” , „Класа” и „Монитор”) се появява името и мнението на Павел Чернев – кмет на община Сухиндол, който оптимистично прогнозира, че винарският бранш ще е в криза още една година. Заразен оптимизъм, гарниран с констатацията, че хората търсят или вино за 30-40 лв. или за 1.50-2.00 лв. Къде сме ние всичките, които търсим и намираме вино някъде по средата? Кметът явно не знае. Почти едни и същи думи и в трите вестника. Само в „Монитор” информацията е малко повече, но това не е за добро. Не знам какво да мисля за констатация като „Винарството се връща към първичното производство с малко съвременни машини и малки серии от бутикови вина”. Има и още, но не ми се цитира повече от уважение към читателя. Дано кметът да се е шегувал.В самото начало на септември се появяват две новини – едната важна, а другата не. Първата е, че за директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното е назначен Красимир Коев на мястото на Росица Горанова. Втората идва от Пламен Моллов: Вестник „Стандарт” го цитира на втори септември под заглавие „Залежават 2 млн. Бутилки”. Оказва се, че производители разполагат с толкова много непродадено вино от предишни реколти, че дори и един литър да не произведат тази година, няма да се усети липса на пазара. Потреблението е толкова свито, че производителите просто не могат да продадат това, което са произвели. Има ли смисъл, пита се, да продължават да произвеждат онова, от което вече има в такъв огромен излишък. Тази новина е важната и неприятната. За съжаление тя е само началото в черния ми списък.

Ето само част от заглавията:

„24 Часа” от 10.09.2009 – „Управата на най-засегнатия от кризата бранш предлага: ДА ПРЕВАРИМ ВИНОТО В БИОГОРИВА” – В статията пише, че изби обявявали нулева година, все едно се говори за средното образование. Големи изби ще правят 2009 г. вино само от собствени лозя, което напрактика убива лозарите и то не само за тази година. „Да пием родни еликсири” – отчаяно се провиква Пламен Моллов от страниците на „Стандарт” от 12.09.2009. Пак там на 14^-ти четем: “БРЮКСЕЛ ПЛАЩА ЗА ИЗКОРЕНЕНО ЛОЗЕ”. Не знам каква утеха е да ти платят тогава, когато слагаш кръст на поминъка си, но все е повече отколкото нищо. Цялата преса, която има отношение по въпроса, дава ясно да се разбере, че предстоят много, ама наистина много фалити на български лозари.

В цялата тази черна поредица от заглавия, изскача един много логичен въпрос: Какво става с гроздето, което винпромите не изкупуват дори на цена под неговата себестойност? Отговорът е прост: мало и голямо се заема да прави вино и ракии в домашни и не чак дотам домашни условия.  Много изби също се изкушават в тази кризисна ситуация на излишък от вино да бутилират без да плащат данъци. Това е сивата зона на безданъчните и неконтролирани от държавата алкохоли. Това значи и още по-ниско потребление на легалната продукция, която идва от избите, плащащи данъци. Държавата разбира се веднага вдига мерника на сивия сектор. Красноречиво заглавие в „Експрес” от 29.09: „ДЯНКОВ СЛАГА ДАТЧИЦИ ВЪВ ВИНПРОМИТЕ”. Да беше стъпвал Дянков във Винпром, едва ли би се хабил с подобни глупости. Помня преди време наивната идея чрез спиртомери на селските казани, държавата да контролира частното производство. Така или иначе всички колеги журналисти и всички не-колеги политици се възмущават от сивия сектор и му кроят шапка. На сивите българи обаче не им пука. Странно е също и колко безкрайна е човешката глупост в такива моменти. От няколко вестника като например „24 часа” от 30.09 разбираме, че според РЗС и по-точно според неговия лидер „Голяма част от българското вино и ракия не са от грозде, а от вносни спирт, дестилати и мъст, подобрители, ароматизатори и оцветители”. Представете си – намираме се сред море от евтино, непродаваемо вино и грозде, което никой не купува и което някои искат да обърнат на гориво, за да не са съвсем на загуба. И ето точно в този момент според г-н Янев някакви вредни елементи се набутват с луди пари за спирт (?) и материали от чужбина за да направят…. вино менте!!!

Настроението не се променя и през октомври:

„ЛОЗАРИТЕ БОЙКОТИРАТ ВИНПРОМИТЕ” – „Монитор” от 01.10.

„ИЗКОРЕНЯВАТ ЛОЗИ ЗАРАДИ НИСКИ ЦЕНИ” – Стандарт от 06.10.

„ЕСЕНТА НА ГОРЧИВИЯ ГРОЗДОБЕР” – „Дневник” от 07.10.

„ОБЩИНАР СИ НАПРАВИЛ НЕЛЕГАЛЕН ВИНПРОМ” – 24 Часа от 08.10.

„ИЗНОСЪТ НА ВИНО ЩЕ НАМАЛЕЕ С 60%” – „Пари” от 23.10.

Отделен е и въпросът за качеството на гроздето тази година. Ако човек чете вестници, ще остане с впечатлението, че то е страхотно. Това обаче съвсем не е така. На много места паднаха сериозни дъждове малко преди гроздобера, което много влоши положението.

Ще ми се да приключа с нещо оптимистично, но не се сещам за нищо подходящо. Някакви идеи?

Един полезен инструмент за журналистите и любителите на българско вино е вече факт. Още по-важно е, че този каталог е достъпен абсолютно безплатно, включително и в Интернет.  В него освен с полезна информация бъка от реклама, което е съвсем приемливо за подобно издание. Трябва обаче да е ясно, че тази лъскава и полезна книжка представя само една много отбрана част от българските производители и търговци на вино.

Бих се изразил, че зад нея стоят най-маститите представители на винения свят в родината. Разбирайте под думата „мастит“ – тлъст, а не специфичната болест на гърдата при кърмачките Извън справочника остават малките, склонни към експеримент, не ориентирани към масовия пазар изби (и търговци). С две думи няма ги едни от най-интересните. С това не искам да кажа, че производителите и търговците, представени в каталога не са интересни или предлагат боклуци. Разбира се, че това не е така. Единственото, което ме кара да пиша този пост, освен че искам да покажа на читателите си този каталог, е убеждението ми, че в него има още много бели полета за попълване. Освен това като философ трябва да добавя, че често пъти нещо, което изглежда по един начин, всъщност се оказва коренно различно от онова, което ни се  представя „на пръв поглед“ или в справочник като този. В най-голяма степен това важи за идеите ни относно „кой, кой е“.