На 5 септември приключи поредният девети фестивал „Море от вино” в Поморие. Фестивалът, който продължава приблизително един месец, се организира ежегодно от общината в Поморие и от „Черноморско злато” АД. Краят му бележи началото на гроздобера. През това време в по-добрата, старата, част на Поморие се организират дегустации на вината на „Черноморско злато”, както и културно развлекателни събития. Факт е, че фестивалът увеличава своята популярност, а програмата му става все по-разнообразна. Очевидно организаторите се опитват да привлекат вниманието на все повече хора с различни вкусове, което лишава фестивалът от облик, но го прави по-пъстър и развлекателен. Деветото издание на „Море от вино” показва, че това е печеливша формула, която обединява туризма и виното с определени ползи и за двете. Така през този месец има повече доволни туристи, които не се чудят какво да правят с времето си в един презастроен курорт. Има и повече продажби за „Феста холдинг” – собствениците на „Черноморско злато”. Фестивалът е също така благодатен за всеки посетител с отворени сетива, защото предлага храна за размисъл във връзка с поне три големи за винолюбивия българин теми: Успешната презентация на вино, виненият туризъм и мутробарокът. Ето и всичко, както си беше:

Раздрънканото и спарено от юлската жега микробусче по линията Варна – Бургас ме стовари на неравен булевард в Поморие, близо до нещо, което далечно напомняше на автогара, но повече приличаше на обръщало за таксита. Попитах в една вестникарска будка, за да се уверя и се оказа, че наистина това било автогарата. Тръгнах напосоки по пътя, като от лявата ми страна, тази откъм морския бряг, се нижеха, слепени един до друг, внушителни хотелски комплекси. По въздействие и размери те напомняха с нещо за сградата на бившия партиен дом в София, само че изпъстрена с детайли и финтифлюшки, които неизвестен за мен естетически гений преди години обобщи в термина „мутробарок”. На върха на една от сградите, вместо петолъчка, имаше стилизирано слънце. Никъде в тази архитектурна клоунада обаче не видях дърво. Трябваше да стигна до „Виа Понтика” – пет-звездният хотелски комплекс, в който домакините от „Феста холдинг” бяха запазили стаи за журналистите. Нямах късмета да съм с организирания от София транспорт. Беше малко след пладне, ужасна жега, а местната архитектура очевидно не предлагаше богати естетически преживявания. Ето защо реших, че е най-разумно да попитам някого за посоката. От другата страна на улицата, срещу помпозните хотели, две жени кротко седяха пред сергия с пластмасови легени, детски пояси и шарени фолклорни сувенири. Попитах как да стигна до хотела, след което едната от тях стана и на чист руски ми предложи да ме заведе до там. Знаела къде е, пък и тя била в същата посока. Съгласих се с радост. Тъкмо щях да упражня позабравения русский язык. Каква изненада обаче, когато само след пет крачки жената спря и ме закова с репликата: „Два лева!”. Попитах я какво точно има предвид и тя ми обясни, че толкова струвало да ми покаже хотела. Рускинята усети, че ще се съпротивлявам и с нежелание смъкна офертата на един лев. Но тъкмо търговецът в мен да приеме сделката и да си стиснем ръцете, жената отново ме изненада с едно допълнително условие – да си платя предварително. Припомних си някои думички от позабравения русский язык и продължих сам. След като ми попремина, да речем яркото впечатление от срещата, се сетих да се обадя на момичето от „Феста”, което ме упъти до хотела. Не беше никак далеч (какви два лева!?), а за моя изненада в архитектурно отношение той беше по-сдържан и нисък от заобикалящите го помпозни дворци, имаше малък парк в комплекса и най-важното: нямаше барокови елементи, чиято единствена функция сякаш е да скриват липсата на въображение. И да радват окото на мутрите разбира се. Докато се наслаждавах на климатика в стаята, осъзнах че виненият туризъм, такъв какъвто съм го преживявал в Америка и Австралия, е все още неосъществим на нашата географска ширина. Няма да бъде възможен и още дълго време занапред. Колкото и да се стараят избите, агенциите и прочие мераклии, нещата няма да се получат докато пътищата са осеяни с дупки, докато архитектурата на сградния фонд те подтиква към самоубийство и докато е пълно с хора, които искат да ти вземат пари, само за да те упътят в мрака. Просто няма как да стане. Отнасям се с голям респект към всички, които опитват с винения туризъм, включително община „Поморие” и „Феста холдинг”, но очевидно нещата не зависят само от тях. Проблемите касаят цялата среда – от състоянието на пътната мрежа до психологията на тълпата.

Така минаваше времето в мрачни мисли, докато не настана време за вечерята, на която бяхме поканени и на която щяхме да се запознаем с вината на „Черноморско злато” както и с организаторите на „Море от вино”.

Има една ситуация, която е много досадна за любознателния ценител на виното. Представете си го, воден от своето любопитство, да посещава някоя изба или павилион по време на винено изложение, където го посреща лъскава мадама с голямо деколте и широка усмивка. Сипва тя от различните вина и вика „наздраве”, а когато я попитат нещо за виното, лозята или начина на винифициране, тя в най-добрия случай повтаря заучени наизуст изречения, чиито смисъл не разбира. Но се усмихва чаровно. На фона на тази често срещана картина презентацията на вината на „Черноморско злато” беше отлична. Ще отбележа първо, че на вечерята беше един от собствениците на „Феста Холдинг” – Петя Славова. Бяха също и изпълнителният директор на „Черноморско злато” – Йордан Панайотов, търговският директор – Панайот Николов, кметът на Поморие и най-важната според мен фигура от всички, когато говорим за виното – главният технолог Донка Томова. Вината бяха представени лично от нея и от Панайот Николов, като двамата успяха да кажат важните неща за оптимално бързо време. Последното е изключително важно при този род събития. Виждал съм технолози и търговци да се самозабравят в представянето на вината си до степен, в която слушателите открито ги игнорират, а нерядко даже ги вземат на подбив. Това е едно от най-често срещаните и досадни недоразумения, които са в състояние да провалят цялото мероприятие. След като представянето на вината приключи всички от изброените по-горе участници бяха на разположение цялата вечер, готови да отговарят на въпроси от всякакъв характер. Това не може да не направи добро впечатление.

Избата в Поморие е класически образец за голям винзавод, със собствена административна сграда, дегустационна зала и общ персонал от около 200 човека. Компанията притежава към 50 търговски марки и затова може да се очаква, че от нея напрактика би могло да излезе всичко – от бутикови вина и 30-годишни брендита до трапезни вина и ракии за по-непретенциозните.

Две от вината, които ни предложиха по време на вечерята, ми направиха по-силно впечатление. Първото е Arte Ante, Cabernet Sauvignon 2007. Много богат нос с добре интегриран дъб, зрял плод и дискретни опушено-каналени тонове. Виното е с обемно, мощно и дълго тяло. Притежава много добри баланс и сочност, като след средата се усещат минерални тонове, които остават в послевкуса. Отлично свършена работа от екипа на г-жа Томова се открива и в Chardonnay Golden Rhyton 2009. Това, че виното е отличено със Златен Ритон от Винария само по себе си не е мотив то да се превъзнася, но със или без награда достойнствата му са налице. Бях го дегустирал и преди, но този път заради вечерята ли, заради морето или заради приятната атмосфера, виното ми хареса повече. На нос е свежо с тонове на дим и мокър камък. Свежестта се запазва и във вкуса, който като цяло е елегантен, отворен и много сочен. Няма нужда да отлежава, за да се пие.

С тези добри впечатления оставам след потапянето си в “Море от вино”. Опитвам се да се абстрахирам и да не мисля за мутробарока, за някои елементи от културната програма на фестивала (Веселин Маринов например), нито за претъпканите плажове и слоят плажно масло по повърхността на морето. Оценявам това, че въпреки крайно неблагоприятната културна и икономическа среда за организирането и провеждането на подобни фестивали все пак има инициатори, които ги правят и извличат полза от тях. Ще ми бъде любопитно изданието догодина – дали ще повторят същата формула или ще измислят нещо ново? Г-жа Славова спомена идеята за организирането на “Море от вино” по цялото българско Черноморие и с участието на други изби. Времето ще покаже така или иначе.

На следващата сутрин успях някак си да се добера до автогарата в Бургас, откъдето хванах пътя за Варна. По целия път в жегата дупки, автогари без тоалетни, голи до кръста шофьори и чалга. Да живее българският (винен) туризъм!

***

Иначе опитите в областта на винения туризъм се увеличават. Като цяло може да се каже, че избите една по една се опитват да вземат нещата в свои ръце. Ето какво може да се срещне по темата в медиите от последната седмица:

• Как се наказва лошият вкус? С реклама – в. „Сега“ от 07.09.2010
• Изба след изба – туризъм с бъдеще – в. „Дневник“ от 02.09.2010.
• Виненият туризъм – ваканция за всеки сезон – в „Дневник“ от 02.09.2010.

През последните десет години неведнъж и по различни поводи се изтъква фактът, че общото качество на българските вина се повишава. Дискутират се теми свързани със стила, тероара и възможността от България да излизат „велики” вина. В цялата тази полезна и приятна за ухото на българския ценител шумотевица по-ароматните сортове като траминер и мискет например остават на заден план. Това разбира се е обяснимо, защото никой не очаква чудеса от тези сортове, но това само по себе си не е причина към тях да се подхожда с пренебрежение. Освен това съществува и една нагласа, че това са предимно „женски” вина – леки, цветисти и някак не особено сериозни. Това не е много справедливо както по отношение на вината, така и по отношение на жените.

Мога да кажа с чисто сърце, че при последната дегустация бях приятно изненадан от това, което българските винари са направили с уж непретенциозните ароматни сортове. Първото нещо, което прави впечатление е увеличаването на купажите. Очевидно е, че се търси разнообразие и че се експериментира, а от това позитивите винаги са повече от негативите. В тази връзка ми направиха много добро впечатление купажите между ризлинг и варненски мискет на ВК Варна и необичайния купаж между два ароматни сорта – траминер и мускат отонел на ВК Русе. Много ароматни вина, дори карнавални с цветята и парфюма си, които аромати обаче са добре съчетани и оставят разнообразни впечатления. Ризлингът в първия купаж е придал една плътност на тялото, която иначе би била невъзможна. Изобщо работата на винарите от Варна с ароматните сортове като ризлинг, пино гри и траминер заслужава адмирации.

Прави впечатление и това, че последният – доскоро еднопосочният и скучен траминер, става все по-фин и елегантен. Допреди не много време повечето траминери, които съм опитвал, са атакували сетивата ми подобно на овлажнените кърпички „Българска роза”, на които беше изобразена жена, която си бърше подмишниците. Ужасяващ, агресивен, просташки нос на розова есенция! Нещата вече изглеждат коренно различни. Quantum Traminer на Домейн Бойар както и траминерите на Карнобат, Винекс Славянци и ВК Варна носят отчетливо сортовите си характеристики, но носът е фин, добре премерен и асоциациите са не само за истински рози, но и за букет, който съчетава по-разнообразни цветисти тонове със зрял плод и фин бял пипер.

Мускатите също показаха доста по-премерени ароматни носове и елегантни, свежи, макар и леки тела. Тук си заслужава да се обърне внимание на муската Boyar на Домейн Бойар, който в своята ценова категория е лидер.

Сигурен съм, че белите вина от по-ароматни сортове ще имат все повече почитатели. В тях се съчетават в провокативна смес хедонизъм, авангардна артистичност и лятна разголеност. Вярно е, че са по-лековати от „великите”, но точно това им качество може да ги направи особено атрактивни в горещото лято. И най-великите имат нужда от почивка.

ТАЗИ СТАТИЯ, КАКТО И СПИСЪК С ДЕГУСТИРАНИТЕ ВИНА И ТЕХНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, МОЖЕТЕ ДА ОТКРИЕТЕ НА СТРАНИЦАТА НА DiVino!

Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие. Така пише в раздел “МИСИЯ” на страницата на “Grand Austrian Tasting” (GAT) във Фейсбук. Бях обявил събитието в предишната публикация на блога си и вероятно с това и щеше да си остане, ако на път за вкъщи след дегустацията не бях видял няколко чайки над Министерски съвет. И преди съм ги виждал, но понеже все пак си остават рядкост за тези географски ширини, те отново ме изненадаха и предизвикаха в леко замъгленото ми от австрийското вино съзнание една асоциация. Асоциация за хора, които като чайките в София, ги има, но не се срещат често.

GAT се организира за трети път. Ако гледате внимателно сайта ще откриете имената на фирмите, които стоят зад него, но няма да ви стане ясно нещо друго, което е далеч по-важно. Зад повечето австрийски вина в България всъщност стоят две момичета, които не са просто търговци на вино, а хора с мисия. Разбира се зад това, което правят без съмнение стои и търговски интерес, но работата е в това, че не става въпрос само за търговия или само за пари. Освен това е и виното като изкуство и като ежедневно удоволствие. Как го правят? Не съм на “ти” с търговията, но това, което виждам да стои за GAT е следното: две момичета (някак си не мога да кажа “жени”) с големи познания за виното не само в Австрия, с отлични дегустационни умения, с перфектен немски, с много контакти, с добър вкус и … ведрост. Тези неща без съмнение са рядкост не само сред търговците у нас, но и сред повечето ценители, които често пъти бъркат добрия вкус с парвенющината. Ето защо чайките над Министерски съвет след дегустацията ми дадоха още един повод да се сетя за Яна и Лия. Още повече, че двете се постараха ден преди това да организират два семинара  с уникални, подчертавам УНИКАЛНИ вина, които представиха по брилянтен начин. Освен дегустацията разбира се, имаше много информация за тероара, начина на винифициране, история на сортовете, типични дескриптори и т.н. Как да не ги похвалиш? Бих им препоръчал само да качат тази информация някъде, така че повече хора да имат възможност да се запознаят с нея. Ще е от полза не само за културата на потребителите, но и за търговията на тези вина, които по ред причини са меко казани трудни за продаване (и оценяване). Представете си ризлинг, който е изключително свеж и стои леко сладък в устата така, че те кара да се замислиш за захар не повече от 15 гр./л. Впоследствие се оказва обаче, че съдържа около 60 гр./л! Това е тотално объркващо  за дегустатора. Напомням само, че според българския закон, вино, което е с от 12 до 45 гр./л. се води за полусухо, а над 45 гр./л. за сладко. Да, ама този ризлинг беше всичко друго, но не и “сладък”,  а структурата му беше като на диамант. Такова вино за съжаление е далеч от българския пазар и потребител, за който “сладко” и “полусладко” са качества достойни за баклава, но не и за вино. Моят фаворит от първия семинар: Reisling von Rotem Schotter 2008. Bernhard Ott. Wagram. Води се полусухо, защото е с около 12 гр./л. захар, но стои в устата стегнато като гвардеец. Не оставя никакво полусухо усещане, което говори за страхотен баланс между киселини и захари. В Австрия и Германия терминът за това качество е “сетивно сухо”. Отделно от това трябва да спомена забележителния минерален характер на виното.

Иначе какво да кажа за австрийските вина от самата дегустация? На дегустацията говорих с моя позната – технолог от известна българска изба, с която се съгласихме, че ще има още много време и работа за хората като нея, за да се доближи българското вино до нивото на австрийските образци. Не е невъзможно, но трябва още време. Трябва да уточня, че с нея говорихме за бели вина. Бяха представени общо 40, не само бели. По мои лични впечатления поне 2/3 от тях бяха забележителни с нещо. Великолепни образци на грюнер велтлинер – безспорно най-популярните австрийски вина. Наред с тях много интересни ризлинги. Тук има голяма доза субективизьм от моя страна, просто защото любимият ми бял сорт е именно ризлинг. Моят фаворит: Riesling Steinerterrassen 2008. Stadt Krems, Kremstal. Kremstal. Едно отлично розе: Rosé Pinot Noir 2009. Walter Buchegger. Kremstal. Пино ноар 2009 от същата изба също беше пре-любопитно. Много добре беше, че можеше да се опитат едни и същи вина от различни реколти. Много интересно в това отношение: Pannobile 2004/2006. Helmuth Renner. Neusiedlersee. Едното пищно и разюздано, докато другото събрано, с голям фокус и елегантност.

PS. И една философска забележка към мисията на GAT: “Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие”. То винаги ще се опитва, но никога няма да бъде “изкуство” в смисъла, в който говорим за “изящни изкуства” например. Изкуството тук винаги ще е синоним на умение. Виж, ежедневно удоволствие за много хора, то отдавна е. Пожелавам на всички да могат да го споделят.

Ам чи то? От кога и к’во вино праят в Австрия?

Горният въпрос беше повдигнат преди не повече от година по време на дегустация на български вина. Смущаващ е не самият въпрос, а човекът, който го зададе – български технолог, който прави български вина за  голям производител. Няма да уточнявам повече. Събититето следващия петък ще бъде много полезно за всеки, който се съмнява в това дали и какво вино се прави в Австрия. Освен поучително, мисля че ще бъде и приятно.   Препоръчвам!

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.

Червените вина са в традиционно отстъпление, предоставяйки първенството на добре охладените бели и розета. Последните обаче не са единствената алтернатива, защото до тях неизменно стоят всички блестящи, екзотични и ледено студени коктейли, които са част от неповторимия вкус на лятото. Да изневериш на виното и да се насочиш към коктейла е все още приемливо за любителите на божествената напитка – никой не пие само вино. Как стои обаче въпросът в случаите, когато самото вино се превръща в материал за коктейли? За ценителите това е неприемливо, защото е посегателство срещу уникалния и неповторим характер на виното. Но не трябва да се забравя, че не всяко вино е хубаво и че съществува огромно разнообразие в средния и ниския клас, където то не е чак толкова голяма ценност „само по себе си“. Ето защо на употребата му в различни коктейли не би трябвало да се гледа със скандално изражение. Съответно и проклятията на ценителите трябва да се заменят с авантюризъм и желание за експеримент от страна на всеки един смел любител. Още един шанс за будните винени ентусиасти да покажат, че са по-отворени от снобите и големите „професионалисти“. С други думи казано: винените коктейли действително са вид изневяра към  чистотата на виното, но в контекста на лятото тя е допустима и е малко вероятно да доведе до развод. Предлагам ви три идеи, които вървят от простото към сложното. Всеки един от тези коктейли се поднася силно изстуден.

Бяло вино с лед и газирана вода– съвършенството на простотата!

Това е възможно най-простият и изчистен от недоразумения винен коктейл. Има много имена, но у нас като че ли е най-известен с простото си и недвусмислено „шприц”. В него няма никакъв друг аромат извън виното. Вярно е, че той самият се губи за сметка на леда и водата, но да си припомним Гърция. Там да пиеш чисто вино е било неприлично.  Такива безобразия са правили само варварите като траките например. Трябва да се отбележи в скоби и възможността да се добави вътре лимон, което променя малко нещата. Това съчетание има огромен охлаждащ ефект и може да се пие с часове без да се стига до силно алкохолно опиянение.

Мартини „Очарователна девойка” (Glamour Girl Martini)– опасно и непредвидимо като всичко с чар!

Комбинацията тук е предизвикателство за здравия разум. Също както любовта и изневярата. Твърди се, че най-добре става от едно определено италианско розе от сорта Пино гриджио (Folonari Pink Pinot Grigio), но според мен нищо не ви пречи да опитате и с българско. Много важно е обаче то да е сухо. Към него се добавя кайсиева ракия според смелостта на консуматора и малко сок от боровинки. Не забравяйте, че е лято и бъдете храбри!

Сангрия – колкото майстори, толкова рецепти.

Поради многото съставки, въображението на майсторите и претенциите на консуматорите, сангрията също носи характерната за лятото непридвидимост и лекота. Не един се е отказвал по средата на приготвянето, не един опит е завършвал с грандиозен провал и освиркване. Необходими са ви: червено вино, бренди, кюрасо, джинджифил, захарен сироп, сода, фреш от лимони или лайм, фреш от портокали. Трудно е да се каже как се смесва всичко това. Приемете, че сте на път да откриете нов стил в живописта и дерзайте!

Часст от този текст е написан за списание Wine & Dine пез лятото на 2008 г. , като го публикувам и тук с любезното съгласие на редакцията.

Мелнишкото вино е доста популярно в Чехия. В последните години то става все по-известно и в Централна Европа.

То обаче няма нищо общо с България.

В малкия град Мелник е сравнително равно, до града се събират две реки, а на възвишението се извисява огромен средновековен замък.

Мелник е принадлежал и в известен смисъл все още принадлежи на една от най-старите бохемски аристократични фамилии – Лобковиц.  Когато българският посланик попитал един от Лобковиц и по-точно този, който се грижи за Мелник, дали знае, че и в България има такъв град, известен с виното си, аристократът с чувство за хумор отговорил: „Да, чувал съм. Може би трябва да разровя в семейните сандъци и да видя дали нямам някакъв документ за собственост”. Де късмет, де?

Мелник е на около час път от Прага в северна посока. Там няма широка мелнишка лоза, нито уникален тероар, нито местен шовинизъм. Затова пък има чехи и Лобковиц. Последните са решаващ фактор за това мястото да е приятно, да не ти сипват вода във виното, да не те заливат с чалга, да не ти съдират кожата с надценки за нищо и най-важното: местните родолюбци не ти обясняват заплашително и със стъклен поглед, че Мелнишкото вино е най-хубавото в света. Нито се фукат с историята си, а не е като да няма такава.

Виното само по себе си далеч не е изключително, но за сметка на това цената му е съобразена с тази не-изключителност и човек не се чувства излъган или ощетен спрямо очакванията си.  Напротив! Бялото от сорта Müller-Thurgau струва около три евро бутилката  (около 90 крони) и за цената си е направо превъзходно – свежо, плодово и леко, със средна много приятна плътност. Между другото то носи името Ludmilla – на света Людмила, която е родена в Мелник и е покръстена от самия Методи през 9 век. Това е било важен момент от християнизацията на Бохемия. Всичко, което има отношение към виното и историята в града, е поднесено много добре и премерено – няма и помен от аристократична надменност. Като цяло атмосферата е приятна и това е видно дори от начина, по който хората са си направили сайта.  Мястото за пореден път ме натъжи, защото ми показа, как в далеч по-лоши лозарски условия предприемчивите и културни хора могат да направят много повече от нас – българите. При това без излишни претенции.

Подобни пътувания и срещи с градове и места, които имат странни съответствия с България, винаги са ме карали да обичам още повече местата като Мелник – имам предвид този на юг с широката мелнишка лоза и скалните пирамиди. Тази обич обаче е болезнена и тъжна; дали пък не е и извратена? Обратно на това все по-малко харесвам голяма част от сънародниците си, братята българи, които разреждат с вода уникалното си виното и го превръщат в помия.  След което се бият по гърдите и продават въпросната помия скъпо и с претенцията, че ти предлагат елексира на живота. Ако не ти харесва, значи не си българин и нищо не разбираш от вино.  Мерси! При това положение още дълго ще предпочитам Мелник в Чехия. А любовта ми към моя, отечествен Мелник, ще продължава да бъде болезнена и противоречива.