На 08 този месец Комисията за защита на конкуренцията излезе с решение, според което 6 от най-големите търговски вериги: „Метро“, „Билла“ , „Кауфланд „, “Пикадили,  „ХИТ “ и „Максима “ са в нарушение с това, че са договаряли помежду си цените, промоциите и най-общо условията, според които допускат производителите на своите щандове. Наличието на подобна координация дава основания да се говори за картел. Решението на комисията предизвика скандал, който тепърва ще се разраства, но трябва да се отбележи, че проблемът стои от много време и в момента се вижда само върхът на айсберга. В публичното пространство се заговори, че някои винопроизводители ще бойкотират тези търговски вериги и ще изтеглят вината си от тях. Кой за какво се бори в тази ситуация?

1.      Търговските вериги.

Те държат и управляват пазара, като се явяват посредник между производители и потребители. Ако искаш продуктите, които произвеждаш, да се продават масово, трябва да си там. Целта на тези вериги е, разбира се, печалбата, която при тях се акумулира главно от големия оборот. За да има обаче голям оборот е жизнено необходимо да се поддържат ниски цени и да се харчат много пари за реклама. За да са ниски цените и да имаш пари за реклама, трябва или да начисляваш малка печалба върху това, което продаваш, или да накараш производителите да дават стоките си на много ниска цена, т.е. те да работят с малка печалба, или и двете. Ясно е, че в крайна сметка за търговската верига е най-изгодно първо да извие ръцете на производителите в стремежа си да ги накара да смъкнат колкото е възможно повече цената на своите продукти. Това е удар върху печалбата на производителите в полза на търговците и е логично първите да са недоволни.

2.      Производителите.

В случая производителите на вино. Техните цели са да продадат това, което са произвели на колкото се може по-висока цена, да реализират от тези продажби достатъчно голяма печалба, така че да покрият разходите си и да реинвестират. Към това трябва да се добави и още една подробност, а именно че към настоящия момент има огромен излишък от вино (не само в България), който е на дългосрочно съхранение в избите, като разходите по това съхранение допълнително го оскъпяват. И точно в такъв момент търговските вериги, които контролират достъпа до пазара, изискват все по-ниски цени, начисляват все повече и по-абсурдни такси и комисионни, изплащат парите от реализираните продажби около половин година по-късно и т. н. Тази ситуация не е от вчера и прави производителите все по-нервни и, смятам, с пълно основание. Те са в незавидната позиция или да отговарят на все по-унизителните и на моменти абсурдни условия на търговските вериги, или да ги напуснат. Напускането обаче означава излизане от големия пазар, което в не далечна перспектива вероятно ще доведе  до сериозно свиване, та дори и до прекратяване на бизнеса им.

3.      Потребителите.

Техните интереси са да има от всичко по много, да е на добро качество и в същото време да е колкото се може по-евтино. Потребителите хранят и търговците, и производителите, така че тяхното щастие е залог за успеха на всички. Ако потребителят може да спечели от войната между търговеца и доставчика, той не би имал нищо против тя да прерасне до епични размери. Проблемът тук е, че потребителят като цяло е ирационален. Той се манипулира лесно от рекламата и се изкушава от ниските цени, като често забравя старата истина, че качествените неща са скъпи.

Мисля, че ако тази тенденция на практически монопол върху пазара от страна на големите търговски вериги се запази, ако те продължат да диктуват на производителите все по-унизителни (разбирай неизгодни) условия в крайна сметка от това ще пострада качеството на продуктите, които производителите ще предлагат. В крайна сметка потребителите няма да са щастливи, защото ще се окаже, че купуват боклуци, пък били те и евтини. Как се сваля цената на едно вино тогава, когато вече няма място за никакви компромиси с печалбата (и загубата)? Ами много просто. Намаляват се разходите за материали = изкупуване на евтино и некачествено грозде. Намаляват се производствените разходи = компромиси на всички етапи от приемането на гроздето до бутилирането на вино, без използване на скъпи бъчви, без отлежаване и т.н. Резултат: вино с крайна цена около 5 лв. бутилката, което става за пиене, но е толкова неприятно и посредствено, че за него не си струва да се говори. Да не дава Бог българският потребител да се почувства щастлив от това. Разбира се, това е крайно песимистична и донякъде преувеличена картина. Не трябва да подценяваме интелигентността на мениджърите, които управляват търговските вериги. Те нямат интерес да ликвидират производителите, а само да ги издоят доколкото е възможно без да ги убиват с това. Така или иначе играта на котка и мишка ще продължава, като целта ще е намирането и удържането на тежки компромиси –  както по отношение на цените и качеството, така и по отношение на дългосрочните интереси на всеки, който иска да присъства на пазара или да го контролира. А в края на тази война пожелателно стои един щастлив консуматор, който храни всички с готовността да похарчи парите си за хубаво вино.

Вчера публикуваха в DiVino мое интервю, по-скоро разговор, с един от младите и безспорно интересни български винари – Алекс Велянов. С него споделяме една обща любов – Австралия. Но не е това причината да реша да проведа и публикувам този разговор. Щеше да е хубаво да се изкара един материал тук и в Divino, а Велянов ми е интересен отдавна, най-малкото защото  по стечение на обстоятелствата преди да се срещна с него вече се бях запознал с другото лице на Two Friends – Стивън Блек от Южна Австралия, който говореше с уважение и чувство за хумор по адрес на българския си приятел. Много употребява „the F word“, казваше той и се смееше. За много австралийци това е комплимент.

За разлика от повечето хора, в това число и български винари, Алекс Велянов има смелостта да се захваща с проекти, които могат да бъдат губещи и дори предварително обречени (Two Friends е успешен проект). На него не му пука да разправя за провалите си надълго и нашироко.  За съжаление не мога да публикувам целия почти двучасов разговор. Харесвам такъв тип хора, защото те  не спират да се пробват и защото търсят по-доброто в това, което правят. В крайна сметка целта е да откриеш докъде ти стигат мераците и възможностите. А това без грешки, както би казал проф. Любен Сивилов, няма как да стане. Любопитните могат да видят интервюто в DiVino. А иначе някой друг дъждовен ден ще публикувам тук историята на Велянов за неуспешния му Индийски проект. Една история за това как човешкият фактор и културните нагласи взимат връх и … нищо не става.

Така е озаглавил текста си Пламен Димитров по  повод Винария 2010. В него има интересни наблюдения, поднесени в негов си стил.

Пламен е чешит. Занимава се с вино отдавна и има какво да каже. От години води предаване за виното по програма „Христо Ботев“. Организирал е и фестивал „Култура на виното“. Около него винаги се моткат всякакви хора: журналисти, поети, литератори,  карикатуристи… изобщо фактори от вскякакъв тип както разбира се и обикновени пияници.  Наскоро Пламен си направи сайт и вече ще имаме възможност да го следим по-изкъсо.  Може пък някой ден да напише и книга. Кой знае?

Ам чи то? От кога и к’во вино праят в Австрия?

Горният въпрос беше повдигнат преди не повече от година по време на дегустация на български вина. Смущаващ е не самият въпрос, а човекът, който го зададе – български технолог, който прави български вина за  голям производител. Няма да уточнявам повече. Събититето следващия петък ще бъде много полезно за всеки, който се съмнява в това дали и какво вино се прави в Австрия. Освен поучително, мисля че ще бъде и приятно.   Препоръчвам!

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.

Към края на август, по-точно на 17^-ти , в няколко вестника едновременно („Телеграф” , „Класа” и „Монитор”) се появява името и мнението на Павел Чернев – кмет на община Сухиндол, който оптимистично прогнозира, че винарският бранш ще е в криза още една година. Заразен оптимизъм, гарниран с констатацията, че хората търсят или вино за 30-40 лв. или за 1.50-2.00 лв. Къде сме ние всичките, които търсим и намираме вино някъде по средата? Кметът явно не знае. Почти едни и същи думи и в трите вестника. Само в „Монитор” информацията е малко повече, но това не е за добро. Не знам какво да мисля за констатация като „Винарството се връща към първичното производство с малко съвременни машини и малки серии от бутикови вина”. Има и още, но не ми се цитира повече от уважение към читателя. Дано кметът да се е шегувал.В самото начало на септември се появяват две новини – едната важна, а другата не. Първата е, че за директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното е назначен Красимир Коев на мястото на Росица Горанова. Втората идва от Пламен Моллов: Вестник „Стандарт” го цитира на втори септември под заглавие „Залежават 2 млн. Бутилки”. Оказва се, че производители разполагат с толкова много непродадено вино от предишни реколти, че дори и един литър да не произведат тази година, няма да се усети липса на пазара. Потреблението е толкова свито, че производителите просто не могат да продадат това, което са произвели. Има ли смисъл, пита се, да продължават да произвеждат онова, от което вече има в такъв огромен излишък. Тази новина е важната и неприятната. За съжаление тя е само началото в черния ми списък.

Ето само част от заглавията:

„24 Часа” от 10.09.2009 – „Управата на най-засегнатия от кризата бранш предлага: ДА ПРЕВАРИМ ВИНОТО В БИОГОРИВА” – В статията пише, че изби обявявали нулева година, все едно се говори за средното образование. Големи изби ще правят 2009 г. вино само от собствени лозя, което напрактика убива лозарите и то не само за тази година. „Да пием родни еликсири” – отчаяно се провиква Пламен Моллов от страниците на „Стандарт” от 12.09.2009. Пак там на 14^-ти четем: “БРЮКСЕЛ ПЛАЩА ЗА ИЗКОРЕНЕНО ЛОЗЕ”. Не знам каква утеха е да ти платят тогава, когато слагаш кръст на поминъка си, но все е повече отколкото нищо. Цялата преса, която има отношение по въпроса, дава ясно да се разбере, че предстоят много, ама наистина много фалити на български лозари.

В цялата тази черна поредица от заглавия, изскача един много логичен въпрос: Какво става с гроздето, което винпромите не изкупуват дори на цена под неговата себестойност? Отговорът е прост: мало и голямо се заема да прави вино и ракии в домашни и не чак дотам домашни условия.  Много изби също се изкушават в тази кризисна ситуация на излишък от вино да бутилират без да плащат данъци. Това е сивата зона на безданъчните и неконтролирани от държавата алкохоли. Това значи и още по-ниско потребление на легалната продукция, която идва от избите, плащащи данъци. Държавата разбира се веднага вдига мерника на сивия сектор. Красноречиво заглавие в „Експрес” от 29.09: „ДЯНКОВ СЛАГА ДАТЧИЦИ ВЪВ ВИНПРОМИТЕ”. Да беше стъпвал Дянков във Винпром, едва ли би се хабил с подобни глупости. Помня преди време наивната идея чрез спиртомери на селските казани, държавата да контролира частното производство. Така или иначе всички колеги журналисти и всички не-колеги политици се възмущават от сивия сектор и му кроят шапка. На сивите българи обаче не им пука. Странно е също и колко безкрайна е човешката глупост в такива моменти. От няколко вестника като например „24 часа” от 30.09 разбираме, че според РЗС и по-точно според неговия лидер „Голяма част от българското вино и ракия не са от грозде, а от вносни спирт, дестилати и мъст, подобрители, ароматизатори и оцветители”. Представете си – намираме се сред море от евтино, непродаваемо вино и грозде, което никой не купува и което някои искат да обърнат на гориво, за да не са съвсем на загуба. И ето точно в този момент според г-н Янев някакви вредни елементи се набутват с луди пари за спирт (?) и материали от чужбина за да направят…. вино менте!!!

Настроението не се променя и през октомври:

„ЛОЗАРИТЕ БОЙКОТИРАТ ВИНПРОМИТЕ” – „Монитор” от 01.10.

„ИЗКОРЕНЯВАТ ЛОЗИ ЗАРАДИ НИСКИ ЦЕНИ” – Стандарт от 06.10.

„ЕСЕНТА НА ГОРЧИВИЯ ГРОЗДОБЕР” – „Дневник” от 07.10.

„ОБЩИНАР СИ НАПРАВИЛ НЕЛЕГАЛЕН ВИНПРОМ” – 24 Часа от 08.10.

„ИЗНОСЪТ НА ВИНО ЩЕ НАМАЛЕЕ С 60%” – „Пари” от 23.10.

Отделен е и въпросът за качеството на гроздето тази година. Ако човек чете вестници, ще остане с впечатлението, че то е страхотно. Това обаче съвсем не е така. На много места паднаха сериозни дъждове малко преди гроздобера, което много влоши положението.

Ще ми се да приключа с нещо оптимистично, но не се сещам за нищо подходящо. Някакви идеи?

Един полезен инструмент за журналистите и любителите на българско вино е вече факт. Още по-важно е, че този каталог е достъпен абсолютно безплатно, включително и в Интернет.  В него освен с полезна информация бъка от реклама, което е съвсем приемливо за подобно издание. Трябва обаче да е ясно, че тази лъскава и полезна книжка представя само една много отбрана част от българските производители и търговци на вино.

Бих се изразил, че зад нея стоят най-маститите представители на винения свят в родината. Разбирайте под думата „мастит“ – тлъст, а не специфичната болест на гърдата при кърмачките Извън справочника остават малките, склонни към експеримент, не ориентирани към масовия пазар изби (и търговци). С две думи няма ги едни от най-интересните. С това не искам да кажа, че производителите и търговците, представени в каталога не са интересни или предлагат боклуци. Разбира се, че това не е така. Единственото, което ме кара да пиша този пост, освен че искам да покажа на читателите си този каталог, е убеждението ми, че в него има още много бели полета за попълване. Освен това като философ трябва да добавя, че често пъти нещо, което изглежда по един начин, всъщност се оказва коренно различно от онова, което ни се  представя „на пръв поглед“ или в справочник като този. В най-голяма степен това важи за идеите ни относно „кой, кой е“.