Бих искал да насоча вниманието към последната статия на Иван Бакалов по повод „Винария“ 2011. В нея се обръща внимание на нещо, което плаче за коментар и анализ: Вино за 6 лв. бутилката получи „Златен ритон“. Това е факт, който трябва не просто да се отбележи. Той провокира  размисъл и много бих искал да се чуят повече мнения както за награденото вино, така и за оценката, която дегустаторите са дали. За сега не мога да дам свое мнение за самото вино, тъй като не съм го опитвал. Фактът обаче спокойно може да се определи и като скандален. Ако бях енолог, който се опитва да гони качество (това винаги е свързано с високи разходи, а оттам и цена), бих се запитал: „Какво правим и за кого го правим?“. Златен ритон за вино от най-ниския ценови клас е аномалия. Това е все едно куца баба с бастун да надбяга Бен Джонсън на 100 метра спринт. Късмет, случайност или излагация?

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.