На 5 септември приключи поредният девети фестивал „Море от вино” в Поморие. Фестивалът, който продължава приблизително един месец, се организира ежегодно от общината в Поморие и от „Черноморско злато” АД. Краят му бележи началото на гроздобера. През това време в по-добрата, старата, част на Поморие се организират дегустации на вината на „Черноморско злато”, както и културно развлекателни събития. Факт е, че фестивалът увеличава своята популярност, а програмата му става все по-разнообразна. Очевидно организаторите се опитват да привлекат вниманието на все повече хора с различни вкусове, което лишава фестивалът от облик, но го прави по-пъстър и развлекателен. Деветото издание на „Море от вино” показва, че това е печеливша формула, която обединява туризма и виното с определени ползи и за двете. Така през този месец има повече доволни туристи, които не се чудят какво да правят с времето си в един презастроен курорт. Има и повече продажби за „Феста холдинг” – собствениците на „Черноморско злато”. Фестивалът е също така благодатен за всеки посетител с отворени сетива, защото предлага храна за размисъл във връзка с поне три големи за винолюбивия българин теми: Успешната презентация на вино, виненият туризъм и мутробарокът. Ето и всичко, както си беше:

Раздрънканото и спарено от юлската жега микробусче по линията Варна – Бургас ме стовари на неравен булевард в Поморие, близо до нещо, което далечно напомняше на автогара, но повече приличаше на обръщало за таксита. Попитах в една вестникарска будка, за да се уверя и се оказа, че наистина това било автогарата. Тръгнах напосоки по пътя, като от лявата ми страна, тази откъм морския бряг, се нижеха, слепени един до друг, внушителни хотелски комплекси. По въздействие и размери те напомняха с нещо за сградата на бившия партиен дом в София, само че изпъстрена с детайли и финтифлюшки, които неизвестен за мен естетически гений преди години обобщи в термина „мутробарок”. На върха на една от сградите, вместо петолъчка, имаше стилизирано слънце. Никъде в тази архитектурна клоунада обаче не видях дърво. Трябваше да стигна до „Виа Понтика” – пет-звездният хотелски комплекс, в който домакините от „Феста холдинг” бяха запазили стаи за журналистите. Нямах късмета да съм с организирания от София транспорт. Беше малко след пладне, ужасна жега, а местната архитектура очевидно не предлагаше богати естетически преживявания. Ето защо реших, че е най-разумно да попитам някого за посоката. От другата страна на улицата, срещу помпозните хотели, две жени кротко седяха пред сергия с пластмасови легени, детски пояси и шарени фолклорни сувенири. Попитах как да стигна до хотела, след което едната от тях стана и на чист руски ми предложи да ме заведе до там. Знаела къде е, пък и тя била в същата посока. Съгласих се с радост. Тъкмо щях да упражня позабравения русский язык. Каква изненада обаче, когато само след пет крачки жената спря и ме закова с репликата: „Два лева!”. Попитах я какво точно има предвид и тя ми обясни, че толкова струвало да ми покаже хотела. Рускинята усети, че ще се съпротивлявам и с нежелание смъкна офертата на един лев. Но тъкмо търговецът в мен да приеме сделката и да си стиснем ръцете, жената отново ме изненада с едно допълнително условие – да си платя предварително. Припомних си някои думички от позабравения русский язык и продължих сам. След като ми попремина, да речем яркото впечатление от срещата, се сетих да се обадя на момичето от „Феста”, което ме упъти до хотела. Не беше никак далеч (какви два лева!?), а за моя изненада в архитектурно отношение той беше по-сдържан и нисък от заобикалящите го помпозни дворци, имаше малък парк в комплекса и най-важното: нямаше барокови елементи, чиято единствена функция сякаш е да скриват липсата на въображение. И да радват окото на мутрите разбира се. Докато се наслаждавах на климатика в стаята, осъзнах че виненият туризъм, такъв какъвто съм го преживявал в Америка и Австралия, е все още неосъществим на нашата географска ширина. Няма да бъде възможен и още дълго време занапред. Колкото и да се стараят избите, агенциите и прочие мераклии, нещата няма да се получат докато пътищата са осеяни с дупки, докато архитектурата на сградния фонд те подтиква към самоубийство и докато е пълно с хора, които искат да ти вземат пари, само за да те упътят в мрака. Просто няма как да стане. Отнасям се с голям респект към всички, които опитват с винения туризъм, включително община „Поморие” и „Феста холдинг”, но очевидно нещата не зависят само от тях. Проблемите касаят цялата среда – от състоянието на пътната мрежа до психологията на тълпата.

Така минаваше времето в мрачни мисли, докато не настана време за вечерята, на която бяхме поканени и на която щяхме да се запознаем с вината на „Черноморско злато” както и с организаторите на „Море от вино”.

Има една ситуация, която е много досадна за любознателния ценител на виното. Представете си го, воден от своето любопитство, да посещава някоя изба или павилион по време на винено изложение, където го посреща лъскава мадама с голямо деколте и широка усмивка. Сипва тя от различните вина и вика „наздраве”, а когато я попитат нещо за виното, лозята или начина на винифициране, тя в най-добрия случай повтаря заучени наизуст изречения, чиито смисъл не разбира. Но се усмихва чаровно. На фона на тази често срещана картина презентацията на вината на „Черноморско злато” беше отлична. Ще отбележа първо, че на вечерята беше един от собствениците на „Феста Холдинг” – Петя Славова. Бяха също и изпълнителният директор на „Черноморско злато” – Йордан Панайотов, търговският директор – Панайот Николов, кметът на Поморие и най-важната според мен фигура от всички, когато говорим за виното – главният технолог Донка Томова. Вината бяха представени лично от нея и от Панайот Николов, като двамата успяха да кажат важните неща за оптимално бързо време. Последното е изключително важно при този род събития. Виждал съм технолози и търговци да се самозабравят в представянето на вината си до степен, в която слушателите открито ги игнорират, а нерядко даже ги вземат на подбив. Това е едно от най-често срещаните и досадни недоразумения, които са в състояние да провалят цялото мероприятие. След като представянето на вината приключи всички от изброените по-горе участници бяха на разположение цялата вечер, готови да отговарят на въпроси от всякакъв характер. Това не може да не направи добро впечатление.

Избата в Поморие е класически образец за голям винзавод, със собствена административна сграда, дегустационна зала и общ персонал от около 200 човека. Компанията притежава към 50 търговски марки и затова може да се очаква, че от нея напрактика би могло да излезе всичко – от бутикови вина и 30-годишни брендита до трапезни вина и ракии за по-непретенциозните.

Две от вината, които ни предложиха по време на вечерята, ми направиха по-силно впечатление. Първото е Arte Ante, Cabernet Sauvignon 2007. Много богат нос с добре интегриран дъб, зрял плод и дискретни опушено-каналени тонове. Виното е с обемно, мощно и дълго тяло. Притежава много добри баланс и сочност, като след средата се усещат минерални тонове, които остават в послевкуса. Отлично свършена работа от екипа на г-жа Томова се открива и в Chardonnay Golden Rhyton 2009. Това, че виното е отличено със Златен Ритон от Винария само по себе си не е мотив то да се превъзнася, но със или без награда достойнствата му са налице. Бях го дегустирал и преди, но този път заради вечерята ли, заради морето или заради приятната атмосфера, виното ми хареса повече. На нос е свежо с тонове на дим и мокър камък. Свежестта се запазва и във вкуса, който като цяло е елегантен, отворен и много сочен. Няма нужда да отлежава, за да се пие.

С тези добри впечатления оставам след потапянето си в “Море от вино”. Опитвам се да се абстрахирам и да не мисля за мутробарока, за някои елементи от културната програма на фестивала (Веселин Маринов например), нито за претъпканите плажове и слоят плажно масло по повърхността на морето. Оценявам това, че въпреки крайно неблагоприятната културна и икономическа среда за организирането и провеждането на подобни фестивали все пак има инициатори, които ги правят и извличат полза от тях. Ще ми бъде любопитно изданието догодина – дали ще повторят същата формула или ще измислят нещо ново? Г-жа Славова спомена идеята за организирането на “Море от вино” по цялото българско Черноморие и с участието на други изби. Времето ще покаже така или иначе.

На следващата сутрин успях някак си да се добера до автогарата в Бургас, откъдето хванах пътя за Варна. По целия път в жегата дупки, автогари без тоалетни, голи до кръста шофьори и чалга. Да живее българският (винен) туризъм!

***

Иначе опитите в областта на винения туризъм се увеличават. Като цяло може да се каже, че избите една по една се опитват да вземат нещата в свои ръце. Ето какво може да се срещне по темата в медиите от последната седмица:

• Как се наказва лошият вкус? С реклама – в. „Сега“ от 07.09.2010
• Изба след изба – туризъм с бъдеще – в. „Дневник“ от 02.09.2010.
• Виненият туризъм – ваканция за всеки сезон – в „Дневник“ от 02.09.2010.

През последните десет години неведнъж и по различни поводи се изтъква фактът, че общото качество на българските вина се повишава. Дискутират се теми свързани със стила, тероара и възможността от България да излизат „велики” вина. В цялата тази полезна и приятна за ухото на българския ценител шумотевица по-ароматните сортове като траминер и мискет например остават на заден план. Това разбира се е обяснимо, защото никой не очаква чудеса от тези сортове, но това само по себе си не е причина към тях да се подхожда с пренебрежение. Освен това съществува и една нагласа, че това са предимно „женски” вина – леки, цветисти и някак не особено сериозни. Това не е много справедливо както по отношение на вината, така и по отношение на жените.

Мога да кажа с чисто сърце, че при последната дегустация бях приятно изненадан от това, което българските винари са направили с уж непретенциозните ароматни сортове. Първото нещо, което прави впечатление е увеличаването на купажите. Очевидно е, че се търси разнообразие и че се експериментира, а от това позитивите винаги са повече от негативите. В тази връзка ми направиха много добро впечатление купажите между ризлинг и варненски мискет на ВК Варна и необичайния купаж между два ароматни сорта – траминер и мускат отонел на ВК Русе. Много ароматни вина, дори карнавални с цветята и парфюма си, които аромати обаче са добре съчетани и оставят разнообразни впечатления. Ризлингът в първия купаж е придал една плътност на тялото, която иначе би била невъзможна. Изобщо работата на винарите от Варна с ароматните сортове като ризлинг, пино гри и траминер заслужава адмирации.

Прави впечатление и това, че последният – доскоро еднопосочният и скучен траминер, става все по-фин и елегантен. Допреди не много време повечето траминери, които съм опитвал, са атакували сетивата ми подобно на овлажнените кърпички „Българска роза”, на които беше изобразена жена, която си бърше подмишниците. Ужасяващ, агресивен, просташки нос на розова есенция! Нещата вече изглеждат коренно различни. Quantum Traminer на Домейн Бойар както и траминерите на Карнобат, Винекс Славянци и ВК Варна носят отчетливо сортовите си характеристики, но носът е фин, добре премерен и асоциациите са не само за истински рози, но и за букет, който съчетава по-разнообразни цветисти тонове със зрял плод и фин бял пипер.

Мускатите също показаха доста по-премерени ароматни носове и елегантни, свежи, макар и леки тела. Тук си заслужава да се обърне внимание на муската Boyar на Домейн Бойар, който в своята ценова категория е лидер.

Сигурен съм, че белите вина от по-ароматни сортове ще имат все повече почитатели. В тях се съчетават в провокативна смес хедонизъм, авангардна артистичност и лятна разголеност. Вярно е, че са по-лековати от „великите”, но точно това им качество може да ги направи особено атрактивни в горещото лято. И най-великите имат нужда от почивка.

ТАЗИ СТАТИЯ, КАКТО И СПИСЪК С ДЕГУСТИРАНИТЕ ВИНА И ТЕХНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, МОЖЕТЕ ДА ОТКРИЕТЕ НА СТРАНИЦАТА НА DiVino!

Цялата статия можете да намерите в сайта на DiVino.

Най-големият производител на бъчви от френски дъб в света – Seguin Moreau, вчера откри кампанията “Winemakers for good wood” (преводът би трябвало да бъде нещо като “Технолози в подкрепа на хубавото дърво”), която има за цел да покаже, че изборът на подходящи бъчви е един от най-важните компоненти във виноделието. Кампанията ще включи водещи технолози от Калифорния, които на Интернет страницата на компанията ще споделят опита си в използването на различни видове бъчви. Идеята е интересна, защото благодарение на кампанията се създава форум, който ще накара водещите технолози на едни от най-модерните изби в света да обменят опит и да споделят интересни детайли от своята практика. Тъй като кампанията е открита от този опит би могъл да се възползва всеки. В един по-добър свят си представям българските технолози, които обменят идеи на страниците на DiVino.  Освен на страницата на Seguin Moreau, кампанията тръгва и във Фейсбук. За обикновения читател вероятно ще е полезно да надникне в Seguin Moreau и буквално в рамките на 15 минути да види как се правят бъчвите, където после отлежава виното. Няколкото клипа, качени в YouTube определено си заслужават отделеното време, макар че няма как да предадат напълно магията на бъчварството. Изкушавам се да споделя първото си впечатление от момента, когато се озовах в голямата зала на Seguin Moreau. Мястото приличаше на ада – черни дяволи размахваха огромни чукове, от трясъка им земята се тресеше, а от разтворените бъчви бълваше огън и дим. Пожелавам на всеки да отиде на подобно място (нямам предвид Ада), за да види през какво минава дъбът преди да се ожени за виното. До тогава ще трябва да се задоволите с YouTube.

Така е озаглавил текста си Пламен Димитров по  повод Винария 2010. В него има интересни наблюдения, поднесени в негов си стил.

Пламен е чешит. Занимава се с вино отдавна и има какво да каже. От години води предаване за виното по програма „Христо Ботев“. Организирал е и фестивал „Култура на виното“. Около него винаги се моткат всякакви хора: журналисти, поети, литератори,  карикатуристи… изобщо фактори от вскякакъв тип както разбира се и обикновени пияници.  Наскоро Пламен си направи сайт и вече ще имаме възможност да го следим по-изкъсо.  Може пък някой ден да напише и книга. Кой знае?

Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие. Така пише в раздел “МИСИЯ” на страницата на “Grand Austrian Tasting” (GAT) във Фейсбук. Бях обявил събитието в предишната публикация на блога си и вероятно с това и щеше да си остане, ако на път за вкъщи след дегустацията не бях видял няколко чайки над Министерски съвет. И преди съм ги виждал, но понеже все пак си остават рядкост за тези географски ширини, те отново ме изненадаха и предизвикаха в леко замъгленото ми от австрийското вино съзнание една асоциация. Асоциация за хора, които като чайките в София, ги има, но не се срещат често.

GAT се организира за трети път. Ако гледате внимателно сайта ще откриете имената на фирмите, които стоят зад него, но няма да ви стане ясно нещо друго, което е далеч по-важно. Зад повечето австрийски вина в България всъщност стоят две момичета, които не са просто търговци на вино, а хора с мисия. Разбира се зад това, което правят без съмнение стои и търговски интерес, но работата е в това, че не става въпрос само за търговия или само за пари. Освен това е и виното като изкуство и като ежедневно удоволствие. Как го правят? Не съм на “ти” с търговията, но това, което виждам да стои за GAT е следното: две момичета (някак си не мога да кажа “жени”) с големи познания за виното не само в Австрия, с отлични дегустационни умения, с перфектен немски, с много контакти, с добър вкус и … ведрост. Тези неща без съмнение са рядкост не само сред търговците у нас, но и сред повечето ценители, които често пъти бъркат добрия вкус с парвенющината. Ето защо чайките над Министерски съвет след дегустацията ми дадоха още един повод да се сетя за Яна и Лия. Още повече, че двете се постараха ден преди това да организират два семинара  с уникални, подчертавам УНИКАЛНИ вина, които представиха по брилянтен начин. Освен дегустацията разбира се, имаше много информация за тероара, начина на винифициране, история на сортовете, типични дескриптори и т.н. Как да не ги похвалиш? Бих им препоръчал само да качат тази информация някъде, така че повече хора да имат възможност да се запознаят с нея. Ще е от полза не само за културата на потребителите, но и за търговията на тези вина, които по ред причини са меко казани трудни за продаване (и оценяване). Представете си ризлинг, който е изключително свеж и стои леко сладък в устата така, че те кара да се замислиш за захар не повече от 15 гр./л. Впоследствие се оказва обаче, че съдържа около 60 гр./л! Това е тотално объркващо  за дегустатора. Напомням само, че според българския закон, вино, което е с от 12 до 45 гр./л. се води за полусухо, а над 45 гр./л. за сладко. Да, ама този ризлинг беше всичко друго, но не и “сладък”,  а структурата му беше като на диамант. Такова вино за съжаление е далеч от българския пазар и потребител, за който “сладко” и “полусладко” са качества достойни за баклава, но не и за вино. Моят фаворит от първия семинар: Reisling von Rotem Schotter 2008. Bernhard Ott. Wagram. Води се полусухо, защото е с около 12 гр./л. захар, но стои в устата стегнато като гвардеец. Не оставя никакво полусухо усещане, което говори за страхотен баланс между киселини и захари. В Австрия и Германия терминът за това качество е “сетивно сухо”. Отделно от това трябва да спомена забележителния минерален характер на виното.

Иначе какво да кажа за австрийските вина от самата дегустация? На дегустацията говорих с моя позната – технолог от известна българска изба, с която се съгласихме, че ще има още много време и работа за хората като нея, за да се доближи българското вино до нивото на австрийските образци. Не е невъзможно, но трябва още време. Трябва да уточня, че с нея говорихме за бели вина. Бяха представени общо 40, не само бели. По мои лични впечатления поне 2/3 от тях бяха забележителни с нещо. Великолепни образци на грюнер велтлинер – безспорно най-популярните австрийски вина. Наред с тях много интересни ризлинги. Тук има голяма доза субективизьм от моя страна, просто защото любимият ми бял сорт е именно ризлинг. Моят фаворит: Riesling Steinerterrassen 2008. Stadt Krems, Kremstal. Kremstal. Едно отлично розе: Rosé Pinot Noir 2009. Walter Buchegger. Kremstal. Пино ноар 2009 от същата изба също беше пре-любопитно. Много добре беше, че можеше да се опитат едни и същи вина от различни реколти. Много интересно в това отношение: Pannobile 2004/2006. Helmuth Renner. Neusiedlersee. Едното пищно и разюздано, докато другото събрано, с голям фокус и елегантност.

PS. И една философска забележка към мисията на GAT: “Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие”. То винаги ще се опитва, но никога няма да бъде “изкуство” в смисъла, в който говорим за “изящни изкуства” например. Изкуството тук винаги ще е синоним на умение. Виж, ежедневно удоволствие за много хора, то отдавна е. Пожелавам на всички да могат да го споделят.

Ам чи то? От кога и к’во вино праят в Австрия?

Горният въпрос беше повдигнат преди не повече от година по време на дегустация на български вина. Смущаващ е не самият въпрос, а човекът, който го зададе – български технолог, който прави български вина за  голям производител. Няма да уточнявам повече. Събититето следващия петък ще бъде много полезно за всеки, който се съмнява в това дали и какво вино се прави в Австрия. Освен поучително, мисля че ще бъде и приятно.   Препоръчвам!

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

От доста време не бях чувал нещо оптимистично за винената индустрия. Тази сутрин обаче ми направиха впечатление някои интересни статистики за Калифорния. Бизнес средата там е очевидно доста гъвкава. Има ръст в добива на грозде миналата година и заявени намерения от страна на производителите да увеличат производството на по-евтини вина от средния клас и така да конкурират евтиния внос. Въпросът е какво правим ние? Повечето ми познати вече открито си признават, че предпочит да купуват чужди вина, които се продават все по-изгодно от големите търговци.

Повече по въпроса – тук.