През последните десет години неведнъж и по различни поводи се изтъква фактът, че общото качество на българските вина се повишава. Дискутират се теми свързани със стила, тероара и възможността от България да излизат „велики” вина. В цялата тази полезна и приятна за ухото на българския ценител шумотевица по-ароматните сортове като траминер и мискет например остават на заден план. Това разбира се е обяснимо, защото никой не очаква чудеса от тези сортове, но това само по себе си не е причина към тях да се подхожда с пренебрежение. Освен това съществува и една нагласа, че това са предимно „женски” вина – леки, цветисти и някак не особено сериозни. Това не е много справедливо както по отношение на вината, така и по отношение на жените.

Мога да кажа с чисто сърце, че при последната дегустация бях приятно изненадан от това, което българските винари са направили с уж непретенциозните ароматни сортове. Първото нещо, което прави впечатление е увеличаването на купажите. Очевидно е, че се търси разнообразие и че се експериментира, а от това позитивите винаги са повече от негативите. В тази връзка ми направиха много добро впечатление купажите между ризлинг и варненски мискет на ВК Варна и необичайния купаж между два ароматни сорта – траминер и мускат отонел на ВК Русе. Много ароматни вина, дори карнавални с цветята и парфюма си, които аромати обаче са добре съчетани и оставят разнообразни впечатления. Ризлингът в първия купаж е придал една плътност на тялото, която иначе би била невъзможна. Изобщо работата на винарите от Варна с ароматните сортове като ризлинг, пино гри и траминер заслужава адмирации.

Прави впечатление и това, че последният – доскоро еднопосочният и скучен траминер, става все по-фин и елегантен. Допреди не много време повечето траминери, които съм опитвал, са атакували сетивата ми подобно на овлажнените кърпички „Българска роза”, на които беше изобразена жена, която си бърше подмишниците. Ужасяващ, агресивен, просташки нос на розова есенция! Нещата вече изглеждат коренно различни. Quantum Traminer на Домейн Бойар както и траминерите на Карнобат, Винекс Славянци и ВК Варна носят отчетливо сортовите си характеристики, но носът е фин, добре премерен и асоциациите са не само за истински рози, но и за букет, който съчетава по-разнообразни цветисти тонове със зрял плод и фин бял пипер.

Мускатите също показаха доста по-премерени ароматни носове и елегантни, свежи, макар и леки тела. Тук си заслужава да се обърне внимание на муската Boyar на Домейн Бойар, който в своята ценова категория е лидер.

Сигурен съм, че белите вина от по-ароматни сортове ще имат все повече почитатели. В тях се съчетават в провокативна смес хедонизъм, авангардна артистичност и лятна разголеност. Вярно е, че са по-лековати от „великите”, но точно това им качество може да ги направи особено атрактивни в горещото лято. И най-великите имат нужда от почивка.

ТАЗИ СТАТИЯ, КАКТО И СПИСЪК С ДЕГУСТИРАНИТЕ ВИНА И ТЕХНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ, МОЖЕТЕ ДА ОТКРИЕТЕ НА СТРАНИЦАТА НА DiVino!

Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие. Така пише в раздел “МИСИЯ” на страницата на “Grand Austrian Tasting” (GAT) във Фейсбук. Бях обявил събитието в предишната публикация на блога си и вероятно с това и щеше да си остане, ако на път за вкъщи след дегустацията не бях видял няколко чайки над Министерски съвет. И преди съм ги виждал, но понеже все пак си остават рядкост за тези географски ширини, те отново ме изненадаха и предизвикаха в леко замъгленото ми от австрийското вино съзнание една асоциация. Асоциация за хора, които като чайките в София, ги има, но не се срещат често.

GAT се организира за трети път. Ако гледате внимателно сайта ще откриете имената на фирмите, които стоят зад него, но няма да ви стане ясно нещо друго, което е далеч по-важно. Зад повечето австрийски вина в България всъщност стоят две момичета, които не са просто търговци на вино, а хора с мисия. Разбира се зад това, което правят без съмнение стои и търговски интерес, но работата е в това, че не става въпрос само за търговия или само за пари. Освен това е и виното като изкуство и като ежедневно удоволствие. Как го правят? Не съм на “ти” с търговията, но това, което виждам да стои за GAT е следното: две момичета (някак си не мога да кажа “жени”) с големи познания за виното не само в Австрия, с отлични дегустационни умения, с перфектен немски, с много контакти, с добър вкус и … ведрост. Тези неща без съмнение са рядкост не само сред търговците у нас, но и сред повечето ценители, които често пъти бъркат добрия вкус с парвенющината. Ето защо чайките над Министерски съвет след дегустацията ми дадоха още един повод да се сетя за Яна и Лия. Още повече, че двете се постараха ден преди това да организират два семинара  с уникални, подчертавам УНИКАЛНИ вина, които представиха по брилянтен начин. Освен дегустацията разбира се, имаше много информация за тероара, начина на винифициране, история на сортовете, типични дескриптори и т.н. Как да не ги похвалиш? Бих им препоръчал само да качат тази информация някъде, така че повече хора да имат възможност да се запознаят с нея. Ще е от полза не само за културата на потребителите, но и за търговията на тези вина, които по ред причини са меко казани трудни за продаване (и оценяване). Представете си ризлинг, който е изключително свеж и стои леко сладък в устата така, че те кара да се замислиш за захар не повече от 15 гр./л. Впоследствие се оказва обаче, че съдържа около 60 гр./л! Това е тотално объркващо  за дегустатора. Напомням само, че според българския закон, вино, което е с от 12 до 45 гр./л. се води за полусухо, а над 45 гр./л. за сладко. Да, ама този ризлинг беше всичко друго, но не и “сладък”,  а структурата му беше като на диамант. Такова вино за съжаление е далеч от българския пазар и потребител, за който “сладко” и “полусладко” са качества достойни за баклава, но не и за вино. Моят фаворит от първия семинар: Reisling von Rotem Schotter 2008. Bernhard Ott. Wagram. Води се полусухо, защото е с около 12 гр./л. захар, но стои в устата стегнато като гвардеец. Не оставя никакво полусухо усещане, което говори за страхотен баланс между киселини и захари. В Австрия и Германия терминът за това качество е “сетивно сухо”. Отделно от това трябва да спомена забележителния минерален характер на виното.

Иначе какво да кажа за австрийските вина от самата дегустация? На дегустацията говорих с моя позната – технолог от известна българска изба, с която се съгласихме, че ще има още много време и работа за хората като нея, за да се доближи българското вино до нивото на австрийските образци. Не е невъзможно, но трябва още време. Трябва да уточня, че с нея говорихме за бели вина. Бяха представени общо 40, не само бели. По мои лични впечатления поне 2/3 от тях бяха забележителни с нещо. Великолепни образци на грюнер велтлинер – безспорно най-популярните австрийски вина. Наред с тях много интересни ризлинги. Тук има голяма доза субективизьм от моя страна, просто защото любимият ми бял сорт е именно ризлинг. Моят фаворит: Riesling Steinerterrassen 2008. Stadt Krems, Kremstal. Kremstal. Едно отлично розе: Rosé Pinot Noir 2009. Walter Buchegger. Kremstal. Пино ноар 2009 от същата изба също беше пре-любопитно. Много добре беше, че можеше да се опитат едни и същи вина от различни реколти. Много интересно в това отношение: Pannobile 2004/2006. Helmuth Renner. Neusiedlersee. Едното пищно и разюздано, докато другото събрано, с голям фокус и елегантност.

PS. И една философска забележка към мисията на GAT: “Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие”. То винаги ще се опитва, но никога няма да бъде “изкуство” в смисъла, в който говорим за “изящни изкуства” например. Изкуството тук винаги ще е синоним на умение. Виж, ежедневно удоволствие за много хора, то отдавна е. Пожелавам на всички да могат да го споделят.

Ам чи то? От кога и к’во вино праят в Австрия?

Горният въпрос беше повдигнат преди не повече от година по време на дегустация на български вина. Смущаващ е не самият въпрос, а човекът, който го зададе – български технолог, който прави български вина за  голям производител. Няма да уточнявам повече. Събититето следващия петък ще бъде много полезно за всеки, който се съмнява в това дали и какво вино се прави в Австрия. Освен поучително, мисля че ще бъде и приятно.   Препоръчвам!

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.

Мелнишкото вино е доста популярно в Чехия. В последните години то става все по-известно и в Централна Европа.

То обаче няма нищо общо с България.

В малкия град Мелник е сравнително равно, до града се събират две реки, а на възвишението се извисява огромен средновековен замък.

Мелник е принадлежал и в известен смисъл все още принадлежи на една от най-старите бохемски аристократични фамилии – Лобковиц.  Когато българският посланик попитал един от Лобковиц и по-точно този, който се грижи за Мелник, дали знае, че и в България има такъв град, известен с виното си, аристократът с чувство за хумор отговорил: „Да, чувал съм. Може би трябва да разровя в семейните сандъци и да видя дали нямам някакъв документ за собственост”. Де късмет, де?

Мелник е на около час път от Прага в северна посока. Там няма широка мелнишка лоза, нито уникален тероар, нито местен шовинизъм. Затова пък има чехи и Лобковиц. Последните са решаващ фактор за това мястото да е приятно, да не ти сипват вода във виното, да не те заливат с чалга, да не ти съдират кожата с надценки за нищо и най-важното: местните родолюбци не ти обясняват заплашително и със стъклен поглед, че Мелнишкото вино е най-хубавото в света. Нито се фукат с историята си, а не е като да няма такава.

Виното само по себе си далеч не е изключително, но за сметка на това цената му е съобразена с тази не-изключителност и човек не се чувства излъган или ощетен спрямо очакванията си.  Напротив! Бялото от сорта Müller-Thurgau струва около три евро бутилката  (около 90 крони) и за цената си е направо превъзходно – свежо, плодово и леко, със средна много приятна плътност. Между другото то носи името Ludmilla – на света Людмила, която е родена в Мелник и е покръстена от самия Методи през 9 век. Това е било важен момент от християнизацията на Бохемия. Всичко, което има отношение към виното и историята в града, е поднесено много добре и премерено – няма и помен от аристократична надменност. Като цяло атмосферата е приятна и това е видно дори от начина, по който хората са си направили сайта.  Мястото за пореден път ме натъжи, защото ми показа, как в далеч по-лоши лозарски условия предприемчивите и културни хора могат да направят много повече от нас – българите. При това без излишни претенции.

Подобни пътувания и срещи с градове и места, които имат странни съответствия с България, винаги са ме карали да обичам още повече местата като Мелник – имам предвид този на юг с широката мелнишка лоза и скалните пирамиди. Тази обич обаче е болезнена и тъжна; дали пък не е и извратена? Обратно на това все по-малко харесвам голяма част от сънародниците си, братята българи, които разреждат с вода уникалното си виното и го превръщат в помия.  След което се бият по гърдите и продават въпросната помия скъпо и с претенцията, че ти предлагат елексира на живота. Ако не ти харесва, значи не си българин и нищо не разбираш от вино.  Мерси! При това положение още дълго ще предпочитам Мелник в Чехия. А любовта ми към моя, отечествен Мелник, ще продължава да бъде болезнена и противоречива.

 От класациите на Винен индекс за периода от март до май си заслужава да се отбележат няколко сравнително евтини и още по-сравнително интересни вина: В мартенската класация излезе едно Шардоне на Винекс Преслав . Ето го:

Шардоне Медово 2007, „Винекс Преслав” АД
Характеристика: Отличен, жив, плътен и златист цвят. Ароматът е богат и интригуващ, съчетаващ в превъзходен баланс ароматите на грозде и дъб. Долавят се нежни аромати на зряла круша, манго и други цитрусови плодове, допълнени от нотки на лешник, мед и ванилия. Вкусово е много добре структурирано, хармонично и балансирано с приятни киселини, елегантност и финес.

Виното не би трябвало да е над 15 лв. и за тази цена определено си заслужава.

Друго вино, което ми се струва мъничко надценено от комисията, но което безспорно е друг фаворит във съотношението цена/качество е:

Мерло Специална Селекция 2005, Черноморско Злато .
Характеристика: Приятен тъмно червен цвят, с гранатов оттенък. Интригуващ букет от аромати съчетаващ зрели червени и черни плодове, подправки, ядки, сушени плодове, кафе, печен дъб, конфи, ликьор. Силно, плътно тяло, с много топлина, кадифеност и мекота. Долавя се приятна сладост, дължина и хармония, съчетани с развитие на фини вкусови аромат.

Макар в летните горещини това да не е най-подходящият избор, все пак цената му е изключително добра. Струва около 10 лв.

Последното, което прави впечатление е:

Гевюрцтраминер Барел Ферментед 2008 ВИ „Братя Минкови”
Характеристика: Наситен и красив жълто зелен цвят. Ароматът е събран, силен и богат съчетаващ – роза, цветя, цъфнал храст и цитрусови плодове. Вкусово е много добре структурирано, с плътно и дълго тяло, чудесен баланс и нежни киселини. Един интересен и впечатляващ траминер.
Цената също е великолепна – под 10 лв. Трябва да призная, че “Братя Минкови” бързо навлязоха в този сегмент от пазара и до момента се движат много добре.

Ако искате да видите пълните класации с повече подробности, можете да го направите от тук.

Доста по-интересни неща се появиха в класациите на клуб “Винен наблюдател”. Първото нещо, което си заслужава да бъде прочетено е комюникето, посветено на “Винария”. Цялото. А след това и комюникето за екзотичните вина. Интересното в първата дегустация беше, че опитахме и вина на известни български технолози, които по ред причини не участват във “Винария”. Това бяха вината на Вал Марков и Огнян Цветанов: интересни, оригинални и обикновено спорни. Нещо друго, което ми се стори интересно и отново с добро съотношение качество/цена беше:

Cabernet Franc + Barbera 2008, Тракия Естейт, цена: около 10 лв.
Цвят – интензивен красив рубин с виолетов оттенък. Аромат – интензивен плодов аромат на зрели плодове, малина, ванилия. Вкус – средно тяло, все още прекалено младо с изпъкващи киселини и среден обем. Като цяло много свежо и плодово, с дълъг леко парлив финал и преобладаващи акценти на череша и сладко от вишни.
Оценка: 83.3
Я. Б. – 83, Я. З. – 85, Я. П. – 82, И. Б. – 82, Е. Б. – 82, М. Б. – 84, Е. С. – 85

Автор на виното е Антим Драгиев. Не съм го пил от Винарията насам и би ми било любопитно да видя отново как се е развило в бутилката до момента.

Пълната и интересна класация можете да видите тук.

Като цяло общото впечатление от Винаря поне за мен беше, че огромната част от производителите полагат резултатни усилия да подобрят общото качество на вината си, но като цяло на почти всички им липсва специфика и оригиналност. Без последните трудно ще се сборим на пазара с качествените и евтини вина от чужбина.