www.michaelgutteridge.com

Има една кратка, но поучителна история, която спокойно може да се включи в репертоара от градски легенди в София. Ето какво разказва тя:

В един софийски парк, в долнопробна кръчма със съмнителна клиентела, периодично се стигало до пиянски сбивания и съответно до нежелано полицейско присъствие. От заведението опитвали какво ли не, но нищо не давало резултат и хулиганството продължавало. В крайна сметка съдържателят, в миг на вдъхновение, подкрепено вероятно от чаша вино, стигнал до спасителната идея. Той забранил да се сервира мастика и не след дълго пияниците се успокоили, побоите чудодейно престанали, а полицията се изнесла от терена. Зад поуката от тази история („Не сервирайте мастика!“) стои ценна хипотеза. Според нея човек се опиянява по различен начин от различните питиета, които консумира. Въпросите, които би следвало да си зададем са: С какво е по-различно и евентуално по-ценно опиянението от шампанското в сравнение с мастиката например?; Дали опиянението действително се определя от характера на алкохола или зависи единствено от темперамента на човека, който го консумира?

 Вероятно звучи странно, но най-големият немски философ – Имануел Кант, спира вниманието си на въпроси от подобен характер. В своята “Антропология от прагматично гледище”, публикувана за първи път през 1798 г., той пише следното:

“Всяко мълчаливо напиване, т.е. онова, което не поощрява общителността и взаимната размяна на мисли, е нещо позорно; както става с опиум и ракия. Вино и бира, от които първото само възбужда, а второто повече храни и насища както яденето, служат на общителното напиване; при което все пак имат тази разлика, че пиенето на бира е повече мечтателно затворено, често и недодялано, докато това на вино – весело, шумно и словоохотливо, изпълнено с хумор”.

Очевидно е, че дори Кант, известен със своята критичност, е склонен донякъде да подкрепи идеята, че видът на напитката влияе върху качеството на опиянението. Тази теза обаче не може да се поддържа радикално. В противен случай, ще се окаже, че един и същи човек, когато пие ракия, ще е склонен към усамотяване, докато друг път, когато е на вино, ще бъде общителен. Свидетели сме, че това рядко се случва. В най-добрия случай можем да се надяваме да открием общи черти при хората, които пият предимно едно определено питите и на тази база да направим общ извод за склонностите, които преобладават при тях. Например, ако се позовем на Кант: “Почитателите на бира често са недодялани” или “Пиещите вино са словоохотливи и изпълнени с чувства за хумор”. Ясно е обаче, че тези изводи не са необходими и са неприложими към хората, които в конкретния случай пият в еднаква степен и ракия, и вино.

Къде тогава следва да се търси разликата в опиянението от различните видове алкохол? Тя едва ли се крие толкова в самата напитка, колкото в атмосферата, която я съпътства. Има логика да смятаме, че атмосферата дори в буквален смисъл при употребата на мастика е качествено различна от тази при употребата на вино. И друг път е ставало дума за това, че виното носи със себе си специфичен контекст, който е неповторим в сравнение с други напитки. Добър пример е шампанското, което носи едно особено, искрящо и празнично опиянение. То е качествено различно от битовото замайване при домашната гроздова, от екзотиката при текилата или коктейла или от разхлаждащото, но тежко усещане, предизвикано от половин литър бира. Това е и причината виното да превъзхожда всички останали по качеството на опиянението, което предизвиква. Кант отбелязва, че то развързва езика, но след това бърза до добави: “Но то разтваря и сърцето и е материално средство за проява на едно морално свойство, а именно на чистосърдечието”. Едва ли можем да открием подобна атмосфера при мастиката, която лично аз иначе харесвам. Останалото са градски легенди.

Част от този текст е отпечатан в бр. 103 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.

Преди два дни се видях с един стар приятел и една нова позната, като между няколкото бири стана и въпрос за вино. Приятелят ми, който е по професия психиатър, откри нещо шизофренично в начина, по който се описват вината. Да говориш за виното така (имаше предвид описанието в класациите тук), е като да описваш начина, по който звучи определен цвят, казва той. Шизофрениците често виждат звуци и чуват цветове.

И преди съм завиждал малко на възможностите, които се откриват пред сетивата на шизофреника. Много ми е интересно, как ли звучат зеленото, жълтото, лилавото? Не мисля обаче, че е необходимо да си шизофреник или да си на тежки халюциногени, за да опитваш и описваш едно вино. При всички положения обаче не е лесно. Можем да го помним дълго време и дори да го сънуваме, но е почти невъзможно да го представим на някой друг, ако той също не го е опитал. Повечето ценители единодушно отбелязват трудната среща на езика и виното, но малко от тях се интересуват от причините. Главната от тях е, че има граници, отвъд които езикът не може да премине, а виното се намира в пограничната бразда между възможното и невъзможното да бъде казано. Колкото и добре, и много, да говорим за едно вино или за една красива жена например, винаги след изказаното ще останат неща, които са се изплъзнали от властта на думите и са отказали да им се подчинят. Тази трудност се простира навсякъде, където говорим за вътрешни усещания и особено за тези, които са свързани с обонянието и вкуса. Опитайте се да обясните на някой, който никога не е помирисвал липа или не е чувал за кенгуру, какво е да ти мирише на липа и какъв е вкусът на кенгурска пържола. И все пак, как говорим конкретно за виното отвъд неговите лесно конвертируеми в слова качества – цена, сорт и произход ?

Ценителите се справят с този въпрос, като използват определен набор от приети думи и термини – това е техният специален език. Любопитният читател, би могъл да посети страниците на VINOTO където да се запознае с основите на тази специализирана лексика. Проблемът обаче е, че тя никога не е била достатъчно задоволителна, за да можем да споделяме впечатленията си от виното по същия начин, както споделяме мислите си за какъвто и да е друг материален предмет – последен модел спортна кола например. Това е така, защото между ограничения брой думи в езика и необятния свят на обонянието и вкуса съществува огромно празно пространство. Колко са прилагателните, които описват вкуса на нещо? Сладко, горчиво, кисело, солено, лютиво, сухо, сочно…. Изброяването не отива много далеч. Думите за миризми са още по-малко: Казваме, че мирише приятно, неприятно, злосмрадно, силно, слабо на липа например, но още с казването „на липа“ разчитаме, че човекът отсреща все някога е помирисвал този цвят. Ако той няма подобен на нашия опит, сме безпомощни. Ето защо единственото средство, което ни остава, за да хвърлим мост между езика и виното са метафорите, а от там и въображението, което ни помага да ги правим.

Метафорите са пренос, експресен транспорт в света на езика, при който една дума се взима от обичайното й място и се отнася там, където нейната употребата е необичайна и условна, но необходима. Така когато казваме, че едно вино има ТЯЛО, което е КЪСО или ДЪЛГО, ОБЛО или ТЪНКО, взимаме думи от света на визуалното и ги пренасяме в сферата на вкуса. Разбира се виното е течност и в буквален смисъл няма как да има каквото и да е тяло. Още по-малко то може да е ЕЛЕГАНТНО, ИГРИВО или УМОРЕНО. Факт е обаче, че с помощта на тези необичайни думи можем да говорим за него и да се разбираме помежду си.

За виното се говори с метафори. Това приближава разговора за него до изкуството и съвсем не е учудващо, че добрите дегустатори освен способността да различават много и различни усещания, трябва да притежават и равносилната способност да ги изразяват. Да се говори за виното е поетично предизвикателство и към най-богатото въображение, което нито един специализиран език или предварително договорен набор от термини не може да замени. Тук е мястото да кажем, че истинските ценители на виното са чувствителни и дълбоко в себе си поетични натури. Ако не беше така, те нямаше да могат да говорят за своето увлечение и да го споделят с другите.

„Границите на моя език означават границите на моя свят“, пише някъде в края на Първата световна война Лудвиг Витгенщайн. Не е имал предвид конкретно виното, но мисълта му е силна и в тази посока. Колкото по-богат е езикът, с който говорим за виното, което сме срещали и срещаме, толкова по-голям ще е хоризонтът на нашето разбиране за него, както и броят на хората, с които ще можем да го споделяме. Всичко, което ни е необходимо, е смело въображение и елементарно познаване на метафоричния език, който е в употреба сред дегустаторите. Този език не е особено богат и се учи бързо, докато въображението е необятно и се разпалва по хиляди различни начини – като се влюбиш, като попаднеш сред интересни хора, слушаш музика, или просто като гледаш как виното танцува в чашата. От тази гледна точка и чашата е важен аксесоар, защото от една страна може да открие виното в най-пълния му блясък или обратно, ако е неподходяща – да скрие качествата му. За някои това може да е дребна подробност, но там, където се срещат въображението и виното всичко е от значение.

Казват, че пред човешката фантазия няма други граници освен тези, които хората сами си поставят. Виното, начинът по който то се пие, сервира и коментира са все неща, които отварят хоризонта на въображението. Нужна е само смелост, смелост да говорим за него с думи, взети от другаде.

Част от този текст е отпечатан в бр. 99 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.