Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие. Така пише в раздел “МИСИЯ” на страницата на “Grand Austrian Tasting” (GAT) във Фейсбук. Бях обявил събитието в предишната публикация на блога си и вероятно с това и щеше да си остане, ако на път за вкъщи след дегустацията не бях видял няколко чайки над Министерски съвет. И преди съм ги виждал, но понеже все пак си остават рядкост за тези географски ширини, те отново ме изненадаха и предизвикаха в леко замъгленото ми от австрийското вино съзнание една асоциация. Асоциация за хора, които като чайките в София, ги има, но не се срещат често.

GAT се организира за трети път. Ако гледате внимателно сайта ще откриете имената на фирмите, които стоят зад него, но няма да ви стане ясно нещо друго, което е далеч по-важно. Зад повечето австрийски вина в България всъщност стоят две момичета, които не са просто търговци на вино, а хора с мисия. Разбира се зад това, което правят без съмнение стои и търговски интерес, но работата е в това, че не става въпрос само за търговия или само за пари. Освен това е и виното като изкуство и като ежедневно удоволствие. Как го правят? Не съм на “ти” с търговията, но това, което виждам да стои за GAT е следното: две момичета (някак си не мога да кажа “жени”) с големи познания за виното не само в Австрия, с отлични дегустационни умения, с перфектен немски, с много контакти, с добър вкус и … ведрост. Тези неща без съмнение са рядкост не само сред търговците у нас, но и сред повечето ценители, които често пъти бъркат добрия вкус с парвенющината. Ето защо чайките над Министерски съвет след дегустацията ми дадоха още един повод да се сетя за Яна и Лия. Още повече, че двете се постараха ден преди това да организират два семинара  с уникални, подчертавам УНИКАЛНИ вина, които представиха по брилянтен начин. Освен дегустацията разбира се, имаше много информация за тероара, начина на винифициране, история на сортовете, типични дескриптори и т.н. Как да не ги похвалиш? Бих им препоръчал само да качат тази информация някъде, така че повече хора да имат възможност да се запознаят с нея. Ще е от полза не само за културата на потребителите, но и за търговията на тези вина, които по ред причини са меко казани трудни за продаване (и оценяване). Представете си ризлинг, който е изключително свеж и стои леко сладък в устата така, че те кара да се замислиш за захар не повече от 15 гр./л. Впоследствие се оказва обаче, че съдържа около 60 гр./л! Това е тотално объркващо  за дегустатора. Напомням само, че според българския закон, вино, което е с от 12 до 45 гр./л. се води за полусухо, а над 45 гр./л. за сладко. Да, ама този ризлинг беше всичко друго, но не и “сладък”,  а структурата му беше като на диамант. Такова вино за съжаление е далеч от българския пазар и потребител, за който “сладко” и “полусладко” са качества достойни за баклава, но не и за вино. Моят фаворит от първия семинар: Reisling von Rotem Schotter 2008. Bernhard Ott. Wagram. Води се полусухо, защото е с около 12 гр./л. захар, но стои в устата стегнато като гвардеец. Не оставя никакво полусухо усещане, което говори за страхотен баланс между киселини и захари. В Австрия и Германия терминът за това качество е “сетивно сухо”. Отделно от това трябва да спомена забележителния минерален характер на виното.

Иначе какво да кажа за австрийските вина от самата дегустация? На дегустацията говорих с моя позната – технолог от известна българска изба, с която се съгласихме, че ще има още много време и работа за хората като нея, за да се доближи българското вино до нивото на австрийските образци. Не е невъзможно, но трябва още време. Трябва да уточня, че с нея говорихме за бели вина. Бяха представени общо 40, не само бели. По мои лични впечатления поне 2/3 от тях бяха забележителни с нещо. Великолепни образци на грюнер велтлинер – безспорно най-популярните австрийски вина. Наред с тях много интересни ризлинги. Тук има голяма доза субективизьм от моя страна, просто защото любимият ми бял сорт е именно ризлинг. Моят фаворит: Riesling Steinerterrassen 2008. Stadt Krems, Kremstal. Kremstal. Едно отлично розе: Rosé Pinot Noir 2009. Walter Buchegger. Kremstal. Пино ноар 2009 от същата изба също беше пре-любопитно. Много добре беше, че можеше да се опитат едни и същи вина от различни реколти. Много интересно в това отношение: Pannobile 2004/2006. Helmuth Renner. Neusiedlersee. Едното пищно и разюздано, докато другото събрано, с голям фокус и елегантност.

PS. И една философска забележка към мисията на GAT: “Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие”. То винаги ще се опитва, но никога няма да бъде “изкуство” в смисъла, в който говорим за “изящни изкуства” например. Изкуството тук винаги ще е синоним на умение. Виж, ежедневно удоволствие за много хора, то отдавна е. Пожелавам на всички да могат да го споделят.

Хората вършат и други още по-странни неща, като например това: Взимат кравешки рог, пълнят го с тор, след което го заравят някъде в лозето точно по време на есенното равноденствие. След точно половин година, по време на пролетно равноденствие, те го изравят отново, изсипват съдържанието в голямо количество вода, разбъркват, след което изчакват луната да достигне до определено положение на хоризонта и пръскат земята с този странен подобрител.

Тези, които за пръв път чуват за биодинамично земеделие, вероятно ще бъдат шокирани от необичайната картина, описана по-горе. Вероятно много от тях няма да я възприемат сериозно. Независимо от първоначалните, често негативни, реакции обаче биодинамиката добива все по-голяма популярност в света на виното. Интересът в тази посока както на потребителите, така и на производителите расте. Ето защо е необходимо да се внесе определена яснота относно цял ред от различни въпроси: От къде и защо се е появила идеята за биодинамика?; Какво представлява биодинамичното производство?; Какви са реалните резултати във винопроизводството?; Кой контролира и издава сертификати за биодинамични вина? Когато говорим за биодинамичните принципи във винопроизводството, а и не само там, трябва още от самото начало да стане ясно едно – това е зона, която стои доста далеч от „точните науки“. Отделно е налице и фактът, че често пъти биодинамиката се бърка с органик движението, което е сходно, но и много различно.

Раждането на идеята

Поне по отношение на историческото възникване на биодинамиката няма особени спорове. Обикновено се посочва, че неин създател е теософът Рудолф Щайнер, но до по-големи подробности рядко се стига. Щайнер е роден през 1861 г., в Австрия и умира през 1925 г., в Швейцария. Всъщност в известен смисъл е неточно да се казва, че Щайнер е измислил биодинамиката като самостоятелна дисциплина, практика или нещо подобно. Всъщност тя е само малка част от антропософията – оригиналната и най-значима концепция на Щайнер. Антропософията от своя страна е наука на науките, всеобхватно познание за човека, което обединява в себе си всяко друго знание, включително научното и религиозното. Безспорно това е една много амбициозна програма, която неизбежно звучи доста налудничаво за хора с по-рационални нагласи. Трябва обаче да се признае талантът на Щайнер да преследва с неизтощима енергия постигането на тази задача приживе, както и огромното му влияние върху голям брой ученици, оставащи и до днес твърди последователи на антропософското учение – от медицината до земеделието.

Възгледите на Щайнер за земеделието в духа на антропософията стават достояние през 1924 г., когато той изнася цикъл от осем лекции, публикувани след смъртта му. Книгата „Биодинамично земеделие. Духовно научни принципи на селското стопанство“ не само че е преведена на български, но е достъпна и в Интернет, което е само едно от доказателствата за това, колко устойчиво може да бъде едно теософско учение – в частност това на Щайнер. Колко е трудно да говорим за биодинамика извън контекста на антропософското учение, става ясно дори само от това, че Щайнер е поставил следните условия пред слушателите на своите лекции: Те е трябвало предварително да познават задължително най-малко две негови произведения – „Теософия“ и „Духовна наука“, да са наясно с общите антропософски положения и да са действащи земеделци.

Какво представлява биодинамиката?

Разбира се най-пълна представа за това, какво е биодинамика, бихме могли да получим от посочената вече книга. Нека приемем, че нямаме време за нея и да се съсредоточим само върху четирите най-основни принципа, които отличават биодинамичното производство от конвенционалното. Профанният и глуповат отговор на последното питане е, че в биодинамиката не се използват химикали – това обаче нито е толкова вярно, нито ни казва какво по същество е биодинамика. Обикновено горното твърдение се изтъква от хора, които нямат никаква представа какво всъщност означава „химикал“, асоциирайки последното единствено с епруветки, бълбукащи колби и черни етикети с черепи. Въпреки това е факт, че хората от много отдавна са обезпокоени от това, че понякога сме склонни да натъпчем в почвата цялата Менделеева таблица единствено с цел по-голям добив и респективно по-голяма печалба. Лошо няма, стига това да не се отразява на крайния потребител във веригата – човека. Проблемът е, че всъщност няма начин да не се отразява, при това в стряскащо голяма степен. Ето защо биодинамиката е алтернативен път, който, ако и да звучи налудно за някои рационалисти, придобива и ще придобива все по-голямо значение. Ето и неговите четири основни принципа, разгледани в частния случай, имащ отношение към виното:

1. Първият принцип се отнася до почвата, която се разбира като затворената система в смисъл, че каквото се взима от нея, трябва да бъде върнато обратно. Всяко растение взима хранителни вещества от земята и по този начин я изтощава, като този проблем в класическото земеделие се разрешава чрез допълнителното изкуствено наторяване с азотни и серни торове например. Според биодинамиката трябва да се създаде такава система, която да поддържа естественото равновесие в почвата без употребата на изкуствени торове. Това не е възможно да се случи на 100% по естествен път и затова е един вид идеал, към който биодинамиците се стремят. От значение е също и какво се произвежда – ако се отглеждат банани например, които изтощават много бързо почвата, спазването на този принцип е много трудно. При отглеждането на грозде обаче нещата изглеждат далеч по-оптимистично.

2. Вторият принцип е за био-разнообразието в района, където се отглеждат лозята. Този принцип е в тясна връзка с концепцията за тероара във винопроизводството. Идеята е, че един стопанин не отглежда просто „лозе“. Той има земя, на която има лозе и куп други различни „неща“ – специфичен климат, почва, вода, растения, животни, насекоми. Ако оставиш само лозето и се опиташ да унищожиш всичко останало, което изглежда „ненужно“, ако го изолираш от околния свят, тогава и самото лозе запада, защото е унищожена неговата жизнена среда.

3. Третият принцип е на т.нар. биодинамична подготовка на терена, която се изразява в различни неща – от засаждането на допълнителни растения  в и около лозето до обработката на почвата и растенията с естествени химикали под формата на чайове и други добавки. Описаната в началото картина добре илюстрира това. Целта е да се подобри и насърчи онова, което биодинамиците наричат с общото име „жизнени процеси“ в средата. Всъщност идеята за жизнените сили е заложена в самото име на биодинамиката, което е производно от двете гръцки думи – βιοσ (живот) и δυναμισ (сила). Съвсем логично това третиране изключва унищожаването на каквото и да било в екосистемата, в това число и на вредителите с помощта на отрови или нека употребим профанния израз – „химикали“.

4. Четвъртият принцип е принципът на холизма, който донякъде обединява в себе си първите три. Според него нито един компонент от биосистемата не може да се разглежда самостоятелно без връзката му с останалите елементи. Ето защо в биодинамиката нещата не се третират по отделно. Иначе казано, за да подобриш качеството на лозето, трябва да въздействаш индиректно върху цялата система, която включва в себе си всички останали растения, насекоми и животни. В противен случай изолираното действие върху един елемент е за сметка на друг, като така в крайна сметка пак страда цялото. А щом страда цялото, според холизма страдат и всички негови части. Принципът е доста всеобхватен, защото се приема, че цялото или „цялата система“ е ни повече, ни по-малко вселената. Ето защо всичко, което правим на скромното си лозе, трябва в известен смисъл да е в хармония с нея. При това положение не е случайно или изненадващо, че времето за биодинамичните процедури в лозето се съгласува с движението на небесните тела.

Биодинамичното вино

Няма нито една особена характеристика в биодинамичните вина, която с достатъчна сигурност да ни позволи да ги отличим от останалите. Това е жалко, но е факт. Биодинамичното вино е плод на специална практика, която пък е следствие от специфична философия. Според тези, които я изповядват, виното би трябвало да е по-„добро“ като цяло от другите не само с вкусовите си качества, но и със цялото си въздействие върху света като цяло, включително и върху този, който го консумира. Това вино би трябвало да е „по-добро“ в най-общия смисъл на тази дума. Оценката на неговите качества минава не просто през сетивната дегустация, но и през вярата, че начинът, по който е направено, е по-добър от всички останали практики. Ако сте със скептична нагласа към биодинамиката и нейната философия, е много по-вероятно да не откриете нищо специално в тези вина и да обявите цялата работа за поредната сектантска шашма. Въпреки това, донякъде логично, отхвърляне, не може да се отрече обаче, че ако вземем две вина със сходно качество, едното от които е биодинамично, а другото не, всеки здравомислещ потребител ще избере първото. Това е и сто процентовата причина биодинамичните вина да набират скорост не само сред почитателите на Рудолф Щайнер.

Биодинамични, органик и „обикновени“ вина – прилики, разлики и сертификати

Често пъти се стига до недоумение дали има разлика между биодинамичните продукти и „органик-“, които се превеждат на български просто като „био-“ продукти, в частност вина. Факт е, че много хора ги смятат за едно и също, което е погрешно. Терминът „органик“ е въведен за пръв път в САЩ през 40-те години на ХХ век, почти двадесет години след лекциите на Щайнер. „Органик“ концепцията е по-скоро негативна – тя казва какво НЕ  трябва да се прави в производството не само на грозде и вино. Основните правила се отнасят до забрана на употребата на изкуствени торове, отрови срещу вредители, отпадни води, антибиотици, генно-модифицирани материали и пр. Проблемът е, че почти всяка държава, включително и България, има собствена нормативна база, която посочва правилата за това производство и  съответно издава сертификатите за тяхното спазване. От тук и големият хаос, защото тези правила не винаги са еднакви. Например някъде е позволено използването на сулфити по време на производството, докато другаде не. Сулфитите обаче са незаменими в класическото винопроизводството и по общо мнение, ако се прилагат както трябва (научно), те нямат какъвто и да било ефект както върху вкуса на виното, така и върху здравето на потребителя. Те са незаменим помощник за почти всеки винопроизводител, който иска да държи един куп опасни бактерии настрани от виното си. Въпреки това, някои „органици“ обаче смятат, че употребата му е недопустима, ако в крайна сметка целта е виното да носи съответния сертификат. В тази посока се движи и по-голямата част от общественото мнение, което, както казахме по-горе, има доста превратна представа за „химикалите“ изобщо.

Биодинамиката също включва повечето забрани, изброени по-горе, но в едновременно с това е и нещо много повече от органик. Тя не просто забранява определени неща, но казва точно какво допълнително трябва да се прави. При нея има ясно зададени строги правила още от Щайнер относно приготвянето на специфичните добавки, както и за времето, когато те се прилагат. Последното се съобразява с лунния цикъл, както и с цялостния „ритъм на вселената“. Мария Тун – последователка на Щайнер, издава през 1963 г. „Звезден календар“, който определя точно дните за посев съобразно движението на планетите и звездите и който и до днес е наръчник за биодинамиците.  Интересното е, че за разлика от органик движението, издаването на сертификати в областта на биодинамиката е ясно регламентирано.  Най-авторитетната международна институция, която се занимава с това е Demeter. Доста солидно стои фактът, че Demeter е създадена през 1928 г., – само три години след смъртта на Щайнер. През 1997 г., тя регистрира Demeter International и така напрактика се превръща в световна организация, лицензираща всички биодинамични продукти.

Разбира се има вина, които са правени според биодинамичните принципи на Щайнер и нямат сертификат. Не трябва да се забравя, че биодинамиката като част от антропософията е въпрос на светоглед. Има технолози, които приемат този светоглед и го следват без оглед на етикети и сертификати. Просто смятат, че така нещата са по-правилни и по-добри за всички и всичко наоколо. Ако приемем, че у тези хора тази нагласа е искрена, трудно ще е да допуснем, че правят лошо вино. Тъкмо напротив.

Част от този текст е публикуван в сп. Wine and Dine, бр. 2 (4) от м. март 2009 г.  Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията.

Любопитният читател вероятно знае повече или по-малко за токайското вино – за това, че Токай е област в Унгария и че само тя има права върху името; за благородната плесен (botrytis cinerea), която оформя още по-благородния му характер; за кехлибарения цвят, уникалната сладост и т.н. Темата днес обаче не е за спецификата на самото вино, нито пък за „обезглавяването“ в преносен смисъл – тогава, когато сте злоупотребили с него и се чудите на сутринта къде е брадвата. Темата е за токайското и за ролята му в историите на 18 век. Истории, в които въображение и реалност се преплитат.

Сияйният Луи XIV го нарича „вино за крале“ и така утвърждава неповторимия му статус (и цена), като същевременно поставя началото на нашия приказно-реален исторически преглед. „Кралят слънце“ управлява блестящо до началото на 18 век. По това време токайското вече е без конкуренция в почти всички кралски дворове на Европа. Любопитно е също и това, че в средата на века в Петербург е създадена специална комисия, която отговаря за закупуването на възможно най-качествените вина от региона и осигурява редовните доставки за царя. Това е част от истинската история на 18 век, благодарение на която токайското вино трайно се асоциира с кралете и благородниците. Да видим сега измислената: В края на същия век (през 1785 г.) един немски библиотекар на име Рудолф Ерих Распе пише на английски език „Удивителните приключения на барон Мюнхаузен“. По-паметливите вероятно ще си спомнят за прочутото „Шесто морско пътешествие“, където Мюнхаузен и турският султан сключват облог по повод токайското вино.

В измислената история има и много истина. Макар там да не пише, че турците са управлявали голяма част от Унгария повече от век и половина (до края на 17-ти), там могат да се открият интуитивни за всички ни истини, като например, че: „и напук на Корана има турци, които обичат да си посръбват хубаво винце с наслада, не по-малка от насладата на немския рицар“. Турският султан в историята се е любувал на своето токайско в работния си кабинет, където една вечер поканил барона да пийнат на спокойствие. Мюнхаузен опитал от бутилката, скрита в долапа, след това иронизирал домакина и в крайна сметка му казал, че виното не струва. Тогава сключили облог: За да докаже правотата си, баронът трябвало да достави точно за един час бутилка истинско токайско вино от избата на австрийския император във Виена. Ако успеел, щял да вземе толкова злато и скъпоценности от хазната в Истанбул, колкото можел да носи най-силният човек. Ако ли не, щял да загуби главата си, както между другото и самият Рудолф Распе, ако не бил избягал навреме от Германия след афера, при която бил обвинен в присвояване на скъпоценности. Децата знаят как свършва пътешествието: В последните 30 секунди чудните приятели на Мюнхаузен успяват да му спасят главата, да доставят най-голямото удоволствие на султана от едно истинско токайско вино, след което да отмъкнат цялото му съкровище.

В края на историята отново има приказен реализъм. Мюнхаузен не успял да се възползва от богатството на султана, след като избягал в Италия, защото „колкото и да отричат, просията в Италия е толкова голяма, а полицията тъй лоша!…“
В приказката за барон Мюнхаузен виждаме отново характерната за 18 в. здрава връзка между токайското и кралете – султанът не прави изключение. Новото в историята обаче е обезглавяването, което може да се случи и заради една бутилка. Или казано по друг начин – Мюнхаузен е бил готов в най-буквален смисъл да заложи главата си в името на доброто токайско вино. С пословичния си късмет не я загубил. За съжаление не може да се каже същото за не дотам бляскавия, в сравнение със своя предшественик (номер 14), Луи XVI, който само 8 години след публикуването на книгата на Рудолф Распе бил обезглавен. Приживе със сигурност е пил токайско, но не е имал късмета на Мюнхаузен.

Част от този текст е отпечатан в бр. 104 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.

www.michaelgutteridge.com

Има една кратка, но поучителна история, която спокойно може да се включи в репертоара от градски легенди в София. Ето какво разказва тя:

В един софийски парк, в долнопробна кръчма със съмнителна клиентела, периодично се стигало до пиянски сбивания и съответно до нежелано полицейско присъствие. От заведението опитвали какво ли не, но нищо не давало резултат и хулиганството продължавало. В крайна сметка съдържателят, в миг на вдъхновение, подкрепено вероятно от чаша вино, стигнал до спасителната идея. Той забранил да се сервира мастика и не след дълго пияниците се успокоили, побоите чудодейно престанали, а полицията се изнесла от терена. Зад поуката от тази история („Не сервирайте мастика!“) стои ценна хипотеза. Според нея човек се опиянява по различен начин от различните питиета, които консумира. Въпросите, които би следвало да си зададем са: С какво е по-различно и евентуално по-ценно опиянението от шампанското в сравнение с мастиката например?; Дали опиянението действително се определя от характера на алкохола или зависи единствено от темперамента на човека, който го консумира?

 Вероятно звучи странно, но най-големият немски философ – Имануел Кант, спира вниманието си на въпроси от подобен характер. В своята “Антропология от прагматично гледище”, публикувана за първи път през 1798 г., той пише следното:

“Всяко мълчаливо напиване, т.е. онова, което не поощрява общителността и взаимната размяна на мисли, е нещо позорно; както става с опиум и ракия. Вино и бира, от които първото само възбужда, а второто повече храни и насища както яденето, служат на общителното напиване; при което все пак имат тази разлика, че пиенето на бира е повече мечтателно затворено, често и недодялано, докато това на вино – весело, шумно и словоохотливо, изпълнено с хумор”.

Очевидно е, че дори Кант, известен със своята критичност, е склонен донякъде да подкрепи идеята, че видът на напитката влияе върху качеството на опиянението. Тази теза обаче не може да се поддържа радикално. В противен случай, ще се окаже, че един и същи човек, когато пие ракия, ще е склонен към усамотяване, докато друг път, когато е на вино, ще бъде общителен. Свидетели сме, че това рядко се случва. В най-добрия случай можем да се надяваме да открием общи черти при хората, които пият предимно едно определено питите и на тази база да направим общ извод за склонностите, които преобладават при тях. Например, ако се позовем на Кант: “Почитателите на бира често са недодялани” или “Пиещите вино са словоохотливи и изпълнени с чувства за хумор”. Ясно е обаче, че тези изводи не са необходими и са неприложими към хората, които в конкретния случай пият в еднаква степен и ракия, и вино.

Къде тогава следва да се търси разликата в опиянението от различните видове алкохол? Тя едва ли се крие толкова в самата напитка, колкото в атмосферата, която я съпътства. Има логика да смятаме, че атмосферата дори в буквален смисъл при употребата на мастика е качествено различна от тази при употребата на вино. И друг път е ставало дума за това, че виното носи със себе си специфичен контекст, който е неповторим в сравнение с други напитки. Добър пример е шампанското, което носи едно особено, искрящо и празнично опиянение. То е качествено различно от битовото замайване при домашната гроздова, от екзотиката при текилата или коктейла или от разхлаждащото, но тежко усещане, предизвикано от половин литър бира. Това е и причината виното да превъзхожда всички останали по качеството на опиянението, което предизвиква. Кант отбелязва, че то развързва езика, но след това бърза до добави: “Но то разтваря и сърцето и е материално средство за проява на едно морално свойство, а именно на чистосърдечието”. Едва ли можем да открием подобна атмосфера при мастиката, която лично аз иначе харесвам. Останалото са градски легенди.

Част от този текст е отпечатан в бр. 103 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.

Тициан рисува творбата си между 1523 и 1526 г., и според философа едва ли има по-оптимистична картина. Тук се изобразява тържеството на мига, моментното удоволствие, което като виното се разлива свободно в спрялото време, застинало във вечността на СЕГА, без да се интересува нито от миналото, нито от бъдещето. Цялата жизненост на Ренесанса е побрана в тези образи.

По-късно Рубенс прави свое „копие“ на тази картина.

Освен копието, той също използва темата доста често и на различни места. Интересна е неговата „Вакханалия“ от 1615 г.

„Вакханалия“ на Пусен е рисувана около сто години след Тициан (около 1631-1633 г.) и съответно показва съвсем различна атмосфера. Ренесансовият оптимизъм е отминал и човекът вече не е способен да задържи мига на удоволствие в едно вечно и прекрасно настояще. Дошли са отрезвяването и махмурлукът. Затова в картината вакханалията не е човешка, а божествена. Ортега-и-Гасет нарича Пусен „романтик на класическата митология“. Картината изобразява вакханалията не като човешки празник, а като божествено ежедневие. Това е един свят, в който няма махмурлук и тежко пиянство. Няма обаче и хора.

Последната картина е от същия период (1629 г.), но е рисувана от испанец – Веласкес. За нея философът казва: „Не съществува в картината друго освен това, което може да се види и да се пипне. Няма богове.“ Тук божествената напитка е изцяло принизена до човешкото, няма вакханалия, безкрайност, романтизъм или митология. Има пиянство и подигравка. В известен смисъл картината показва началото на една промяна в културата на виното, която в своя край ще превърне пиещите от вдъхновени почитатели на Дионис в обикновени пияници. Не случайно името на тази творба е „Los Borrachos o El Triunfo de Baco“ – „Пияниците или Триумфът на Бакхус“.

Едва ли във векът на комерсиалните образи и рекламата е останало много от ренесансовата божественост по отношение на виното и неговото място в културата. И все пак, ако вярваме на испанския философ, то е вечна тема. Ето защо рано или късно ще видим неговия образ по различен начин. Ще ми се да мисля, че вече сме започнали да излизаме от иначе симпатичния, но архаичен образ, който например Чудомир ни поднася в една от типичните негови картини – „В кръчмата“.

Подканям любезния читател сам да открие съвременните образи на виното, отвъд сферата на рекламното съдържание и комерсиалните картинки. Така той ще може най-добре да си отговори дали те му показват нещо интересно за времето и нравите, в които живеем.

Част от този текст е отпечатан в бр. 102 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.