Любопитният читател вероятно знае повече или по-малко за токайското вино – за това, че Токай е област в Унгария и че само тя има права върху името; за благородната плесен (botrytis cinerea), която оформя още по-благородния му характер; за кехлибарения цвят, уникалната сладост и т.н. Темата днес обаче не е за спецификата на самото вино, нито пък за „обезглавяването“ в преносен смисъл – тогава, когато сте злоупотребили с него и се чудите на сутринта къде е брадвата. Темата е за токайското и за ролята му в историите на 18 век. Истории, в които въображение и реалност се преплитат.

Сияйният Луи XIV го нарича „вино за крале“ и така утвърждава неповторимия му статус (и цена), като същевременно поставя началото на нашия приказно-реален исторически преглед. „Кралят слънце“ управлява блестящо до началото на 18 век. По това време токайското вече е без конкуренция в почти всички кралски дворове на Европа. Любопитно е също и това, че в средата на века в Петербург е създадена специална комисия, която отговаря за закупуването на възможно най-качествените вина от региона и осигурява редовните доставки за царя. Това е част от истинската история на 18 век, благодарение на която токайското вино трайно се асоциира с кралете и благородниците. Да видим сега измислената: В края на същия век (през 1785 г.) един немски библиотекар на име Рудолф Ерих Распе пише на английски език „Удивителните приключения на барон Мюнхаузен“. По-паметливите вероятно ще си спомнят за прочутото „Шесто морско пътешествие“, където Мюнхаузен и турският султан сключват облог по повод токайското вино.

В измислената история има и много истина. Макар там да не пише, че турците са управлявали голяма част от Унгария повече от век и половина (до края на 17-ти), там могат да се открият интуитивни за всички ни истини, като например, че: „и напук на Корана има турци, които обичат да си посръбват хубаво винце с наслада, не по-малка от насладата на немския рицар“. Турският султан в историята се е любувал на своето токайско в работния си кабинет, където една вечер поканил барона да пийнат на спокойствие. Мюнхаузен опитал от бутилката, скрита в долапа, след това иронизирал домакина и в крайна сметка му казал, че виното не струва. Тогава сключили облог: За да докаже правотата си, баронът трябвало да достави точно за един час бутилка истинско токайско вино от избата на австрийския император във Виена. Ако успеел, щял да вземе толкова злато и скъпоценности от хазната в Истанбул, колкото можел да носи най-силният човек. Ако ли не, щял да загуби главата си, както между другото и самият Рудолф Распе, ако не бил избягал навреме от Германия след афера, при която бил обвинен в присвояване на скъпоценности. Децата знаят как свършва пътешествието: В последните 30 секунди чудните приятели на Мюнхаузен успяват да му спасят главата, да доставят най-голямото удоволствие на султана от едно истинско токайско вино, след което да отмъкнат цялото му съкровище.

В края на историята отново има приказен реализъм. Мюнхаузен не успял да се възползва от богатството на султана, след като избягал в Италия, защото „колкото и да отричат, просията в Италия е толкова голяма, а полицията тъй лоша!…“
В приказката за барон Мюнхаузен виждаме отново характерната за 18 в. здрава връзка между токайското и кралете – султанът не прави изключение. Новото в историята обаче е обезглавяването, което може да се случи и заради една бутилка. Или казано по друг начин – Мюнхаузен е бил готов в най-буквален смисъл да заложи главата си в името на доброто токайско вино. С пословичния си късмет не я загубил. За съжаление не може да се каже същото за не дотам бляскавия, в сравнение със своя предшественик (номер 14), Луи XVI, който само 8 години след публикуването на книгата на Рудолф Распе бил обезглавен. Приживе със сигурност е пил токайско, но не е имал късмета на Мюнхаузен.

Част от този текст е отпечатан в бр. 104 на списание БАКХУС. Публикувам го тук с любезното съгласие на редакцията, за което им благодаря.