Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие. Така пише в раздел “МИСИЯ” на страницата на “Grand Austrian Tasting” (GAT) във Фейсбук. Бях обявил събитието в предишната публикация на блога си и вероятно с това и щеше да си остане, ако на път за вкъщи след дегустацията не бях видял няколко чайки над Министерски съвет. И преди съм ги виждал, но понеже все пак си остават рядкост за тези географски ширини, те отново ме изненадаха и предизвикаха в леко замъгленото ми от австрийското вино съзнание една асоциация. Асоциация за хора, които като чайките в София, ги има, но не се срещат често.

GAT се организира за трети път. Ако гледате внимателно сайта ще откриете имената на фирмите, които стоят зад него, но няма да ви стане ясно нещо друго, което е далеч по-важно. Зад повечето австрийски вина в България всъщност стоят две момичета, които не са просто търговци на вино, а хора с мисия. Разбира се зад това, което правят без съмнение стои и търговски интерес, но работата е в това, че не става въпрос само за търговия или само за пари. Освен това е и виното като изкуство и като ежедневно удоволствие. Как го правят? Не съм на “ти” с търговията, но това, което виждам да стои за GAT е следното: две момичета (някак си не мога да кажа “жени”) с големи познания за виното не само в Австрия, с отлични дегустационни умения, с перфектен немски, с много контакти, с добър вкус и … ведрост. Тези неща без съмнение са рядкост не само сред търговците у нас, но и сред повечето ценители, които често пъти бъркат добрия вкус с парвенющината. Ето защо чайките над Министерски съвет след дегустацията ми дадоха още един повод да се сетя за Яна и Лия. Още повече, че двете се постараха ден преди това да организират два семинара  с уникални, подчертавам УНИКАЛНИ вина, които представиха по брилянтен начин. Освен дегустацията разбира се, имаше много информация за тероара, начина на винифициране, история на сортовете, типични дескриптори и т.н. Как да не ги похвалиш? Бих им препоръчал само да качат тази информация някъде, така че повече хора да имат възможност да се запознаят с нея. Ще е от полза не само за културата на потребителите, но и за търговията на тези вина, които по ред причини са меко казани трудни за продаване (и оценяване). Представете си ризлинг, който е изключително свеж и стои леко сладък в устата така, че те кара да се замислиш за захар не повече от 15 гр./л. Впоследствие се оказва обаче, че съдържа около 60 гр./л! Това е тотално объркващо  за дегустатора. Напомням само, че според българския закон, вино, което е с от 12 до 45 гр./л. се води за полусухо, а над 45 гр./л. за сладко. Да, ама този ризлинг беше всичко друго, но не и “сладък”,  а структурата му беше като на диамант. Такова вино за съжаление е далеч от българския пазар и потребител, за който “сладко” и “полусладко” са качества достойни за баклава, но не и за вино. Моят фаворит от първия семинар: Reisling von Rotem Schotter 2008. Bernhard Ott. Wagram. Води се полусухо, защото е с около 12 гр./л. захар, но стои в устата стегнато като гвардеец. Не оставя никакво полусухо усещане, което говори за страхотен баланс между киселини и захари. В Австрия и Германия терминът за това качество е “сетивно сухо”. Отделно от това трябва да спомена забележителния минерален характер на виното.

Иначе какво да кажа за австрийските вина от самата дегустация? На дегустацията говорих с моя позната – технолог от известна българска изба, с която се съгласихме, че ще има още много време и работа за хората като нея, за да се доближи българското вино до нивото на австрийските образци. Не е невъзможно, но трябва още време. Трябва да уточня, че с нея говорихме за бели вина. Бяха представени общо 40, не само бели. По мои лични впечатления поне 2/3 от тях бяха забележителни с нещо. Великолепни образци на грюнер велтлинер – безспорно най-популярните австрийски вина. Наред с тях много интересни ризлинги. Тук има голяма доза субективизьм от моя страна, просто защото любимият ми бял сорт е именно ризлинг. Моят фаворит: Riesling Steinerterrassen 2008. Stadt Krems, Kremstal. Kremstal. Едно отлично розе: Rosé Pinot Noir 2009. Walter Buchegger. Kremstal. Пино ноар 2009 от същата изба също беше пре-любопитно. Много добре беше, че можеше да се опитат едни и същи вина от различни реколти. Много интересно в това отношение: Pannobile 2004/2006. Helmuth Renner. Neusiedlersee. Едното пищно и разюздано, докато другото събрано, с голям фокус и елегантност.

PS. И една философска забележка към мисията на GAT: “Виното. Като изкуство. И ежедневно удоволствие”. То винаги ще се опитва, но никога няма да бъде “изкуство” в смисъла, в който говорим за “изящни изкуства” например. Изкуството тук винаги ще е синоним на умение. Виж, ежедневно удоволствие за много хора, то отдавна е. Пожелавам на всички да могат да го споделят.

Ам чи то? От кога и к’во вино праят в Австрия?

Горният въпрос беше повдигнат преди не повече от година по време на дегустация на български вина. Смущаващ е не самият въпрос, а човекът, който го зададе – български технолог, който прави български вина за  голям производител. Няма да уточнявам повече. Събититето следващия петък ще бъде много полезно за всеки, който се съмнява в това дали и какво вино се прави в Австрия. Освен поучително, мисля че ще бъде и приятно.   Препоръчвам!

Всяка година Винарията в Пловдив е събитието, което фокусира случващото се в българския  (и не само) свят на виното. Тази година Винария е от 14 до 17 март и предвид активното участие на страни като Южна Африка и Италия се очаква да бъде интересно. Във връзка с изложението в понеделник започнаха т.нар. национални дегустации, които ще решат какви са качествата на предложените вина. Повече за дегустациите може да се намери тук. Вече съм публикувал становището на Стойчо Стоев, технологът на “Логодаж”и участник в националните дегустаии, по въпроса и затова няма да го коментирам допълнително. Като цяло обаче прави впечатление, че нещата са по-прозрачни от предишни години, което без съмнение е някакъв напредък. Има две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани в навечерието на Винария: опитите на държавната администрация да съживи износа ни за Русия (по-добре късно, отколкото никога) и новите амбиции на една важна за българското вино личност. Ето ги едно по едно:

В началото на февруари сравнително новия (от миналата есен) директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното Красимир Коев е бил на посещение в Москва. Там са започнали преговори за усвояване на доста голяма изложбена площ в руската столица, на която да се представят вино и други български стоки след 1 април тази година. В изказванията на директора в пресата обаче все още липсва здрава конкретика и единственото, което е сигурно в тази информация, излязла в няколко столични всекидневника е, че се водят преговори. Както се казва: ще видим след 1 април и дано съвпадението с деня на лъжата не е лош знак.  Ето и едно по-пълно интервю с г-н Коев пред вестник “Труд”. Остават и няколко въпроса: Какво вино търсят жителите на космополитна Москва?; Какво им се предлага в момента, т.е. с какво ще трябва да се конкурират българските вина? и; Какво можем да предложим?. Надявам се някой в министерството да е направил този елементарен анализ, защото иначе само спомените за евтиното българско вино от времето на развития социализъм няма да свършат работа.

Второто интересно за отбелязване събитие е преходът, който Александър Канев (да не се бърка с Александър Кънев – съвременен български философ и историк на философията) прави от утвърдената вече “Беса Валей” към един напълно нов проект. Във вестник “Пари” от 15 февруари излиза интересно интервю с него, в което стават ясни бъдещите му планове. След напускането на “Беса Валей”, Александър Канев поема управлението на “Анжелус Естейт” – АД. Дружеството притежава 1070 декара лозя в землищата на село Баня и Червенаково до язовир Жребчево. Това е регионът на Кортен до Нова Загора. Там отглеждат общо десет сорта: Шардоне, Совиньон блан, Вионие, Траминер, Мускат, Мерло, Каберне Совиньон, Каберне Фран, Сира и Пети вердо. В интервюто се споменават и някои подробности за новата изба, която ще се строи там. Ще се работи с големи, вкопани в земята, съдове от френски дъб и ще се използват кошови преси, които осигуряват по-равномерна и качествена екстракция. Като цяло остава впечатлението за един доста амбициозен проект по време на криза. Зад него стоят известните братя бизнесмени Ангелови. Имайки предвид, че с този проект се ангажира човекът, който стои зад успеха  на “Беса Валей”,  на този опит трябва да се гледа сериозно. Статията завършва с думите на Канев: “Впрочем заповядайте през 2012 г. в най-добрата винарска изба на България”. Както се казва: ще видим. Иначе  през последните години съвсем не липсват  и други амбициозни винени проекти в България. Като цяло смятам, че това е чудесно, защото то означава повече български вина, които се стремят към съвършенството,според както си го разбира всеки технолог и инвеститор. А за това дали тези различни разбирания ще намерят подходящите адресати сред любителите на виното,  за него не се съмнявам.

От доста време не бях чувал нещо оптимистично за винената индустрия. Тази сутрин обаче ми направиха впечатление някои интересни статистики за Калифорния. Бизнес средата там е очевидно доста гъвкава. Има ръст в добива на грозде миналата година и заявени намерения от страна на производителите да увеличат производството на по-евтини вина от средния клас и така да конкурират евтиния внос. Въпросът е какво правим ние? Повечето ми познати вече открито си признават, че предпочит да купуват чужди вина, които се продават все по-изгодно от големите търговци.

Повече по въпроса – тук.

БЪЛГАРСКИТЕ ВИНАРИ НЕ ИСКАТ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС

След сериозното отстъпление на последната Винария 2009, съпътствана от  липсата на интерес от страна на медии, ценители, търговци и по- тревожното -отсъствието на много винарски предприятия; след засилените критики към цялостния формат на Националните дегустации,  винената общественост у нас очакваше най-после нещо да се промени и България да има своя истински национален конкурс за вино, каквито са всички международни конкурси.

Десетките медали, които български вина спечелиха на международни конкурси през изминалата година; позитивното отношение на родната журналистика, достигнала в пресиления си възторг дори  обявяването на Винен Ренесанс; ласкавото, макар и премерено отношение на световни винени критици към отделни български вина, продиктувано отчасти и от участието  на чужди енолози в създаването на тези вина  бяха само част от условията, които налагаха създаването на Национален конкурс за вино.  Ентусиастите от „Винен наблюдател”, „Винен индекс” и списание „Бакхус” показаха на българските винопроизводители в детайли как се прави и как изглежда един такъв конкурс. Единственото, което те нямаха, освен традиция и популярност, беше онзи брой участващи фирми, който би им позволил да нарекат конкурсите си национални.  Точно тези три фактора притежава Националната лозаро- винарска камара и трябваше само желание от страна на това сдружение на българските винопроизводители, за да организира първия национален конкурс.  Трябваше, но се оказа че  това желание го няма. Управляващите Националната лозаро- винарска камара решиха и тази  година да  си имаме Национални дегустации на които ще се оценяват винени ресурси под формата на всевъзможни варианти и партиди, заготвени в заводските лаборатории, които никога няма да застанат на рафтовете в магазините във вида, в който ще бъдат дегустирани и оценени.

Един истински винен конкурс би трябвало  да отличи добрите вина и да ги покаже на широката общественост, за да могат хората, обичащи виното, да открият тези вина сред изобилието на пазара и да си ги купят.  Българските Национални дегустации отличават  незавършени вина без концепция и пазарно ориентиране. За повечето от участващите винарски предприятия  всичко сякаш опира до спечелването на възможно най-голям брой медали, с което постижение да  намерят място в няколкото изречения, които медиите ще напишат за събитието и които само след месец никой няма да помни; защото не само няма да може да си купи тези вина, но дори няма да може и да ги дегустира никъде; ще може само да чуе и прочете за тях, след което бързо ще ги забрави.

Учудващо е, че управляващите Националната лозаро- винарска камара виждат елементи на дискриминация в един конкурс, на който да се състезават единствено реални бутилирани вина, а в същото време дискриминират точно тези завършени вина, лимитирайки броя им, без разлика на сорт и реколта, до  общо 5 червени и 3 бели за всяка фирма участник.  С това учудващите решения на управляващите не свършват. Дали водени от революционния принцип за равенство и братство ( свободата приемаме, че я имаме) или от нещо друго, за пръв път дегустаторите енолози(които ще са половината от всички дегустатори; останалите ще бъдат неенолози) ще се избират с жребий измежду всички предложени от фирмите участници. Парадоксално. В  цял Свят дегустаторите на международни конкурси се избират и канят. Нашите ще ги определи  случайността. Защо? Равни по възможности ли са; еднакво добри като дегустатори и като енолози; еднакво запознати с разликите между добрите и отличните вина; еднакво опитни за да бъдат съдии в такова отговорно състезание? Невъзможно. Равни хора няма, равни професионалисти също. Стремежът на всеки професионалист да израсне и да бъде по-добър от другите е в основата на човешкото развитие.  Ако отказът от отговорност на организаторите на тази проява да изберат с обсъждане и гласуване  най-добрите десет или дванадесет дегустатори – професионалисти е продиктуван от стремеж за запазване на мира в гилдията и пресичане на евентуални брожения от типа „защо този, а не моя дегустатор”, най- добре да раздадат и наградите с жребий. Едното води до другото.

Още по-неясен е принципът на избор на десетте неенолози. Кои са те? Кой и как оцени уменията им на дегустатори и с какво са заслужили да оценяват най-добрите български вина?

В България през последните години се създадоха наистина добри вина. Те получиха признание,  и от професионалистите, и от обикновените ценители на доброто вино. Тези вина са на стелажите в магазините и в менютата на ресторантите. Те са  тези, които с продаваемостта си и оценките за качество правят една винарска фирма по-добра от друга и един енолог по-известен от колегата си. Ценителите, потребителите и дори търговците все по-слабо се интересуват от борбата за вътрешноведомствено надмощие на винарските фирми. Какъв е смисълът винарни да спечелят златни ритони и по 20-30 медала на вина, които нито ще покажат на Винария, нито ще сложат по рафтовете в магазините? В няколкото изречения,  в които безразличните медии ще изброят първите трима по медали ли? Това ли радва българските винарни? За това ли са тези национални дегустации? Така ли изглежда българският Ренесанс?

Добрите вина имат нуждата от истински национален конкурс. Не е страшно, че тази година те ще са петдесет, а догодина сто. Страшното е всяка година да се лъжем, че имаме по осемстотин български вина, достойни за конкурс, а в същото време оцеляването на винарството да зависи от продажбите на вина от по 70-80 евроцента в страните от Източна Европа. Битката за българския пазар е жестока, особено по време, когато все повече чужди вина влизат на него и все по-малко български вина се продават зад граница на цена над 1,5- 2 евро. Всеки винен конкурс, който с рекламата си може да ти спечели поне един нов клиент, да те вкара в поне един нов ресторант или магазин, се превръща в битка на интереси . Но ние- винарите сме хора, надарени да създаваме. По-голям или по-малък, всеки един от нас е творец и изпитва удоволствие, когато усети че е  направил  добро вино, а не когато се снима със златния ритон; поне аз се чувствам така. Може би затова ми се искаше, след открития урок на журналистите, да  видим пътя, който те ни показаха и да направим конкурс с европейско измерение и по европейски стандарт, но… и тази година ще имаме Национални дегустации, за съжаление още по-причудливи и по-несъвършени от предишните.

Стойчо Стоев

Интервю на Юлия Костадинова със Стойчо Стоев.

Винен наблюдател в „Логодаж“.

Стойчо Стоев за домашните вина.

Стойчо Стоев за старите вина.

Към края на август, по-точно на 17^-ти , в няколко вестника едновременно („Телеграф” , „Класа” и „Монитор”) се появява името и мнението на Павел Чернев – кмет на община Сухиндол, който оптимистично прогнозира, че винарският бранш ще е в криза още една година. Заразен оптимизъм, гарниран с констатацията, че хората търсят или вино за 30-40 лв. или за 1.50-2.00 лв. Къде сме ние всичките, които търсим и намираме вино някъде по средата? Кметът явно не знае. Почти едни и същи думи и в трите вестника. Само в „Монитор” информацията е малко повече, но това не е за добро. Не знам какво да мисля за констатация като „Винарството се връща към първичното производство с малко съвременни машини и малки серии от бутикови вина”. Има и още, но не ми се цитира повече от уважение към читателя. Дано кметът да се е шегувал.В самото начало на септември се появяват две новини – едната важна, а другата не. Първата е, че за директор на Изпълнителната агенция по лозата и виното е назначен Красимир Коев на мястото на Росица Горанова. Втората идва от Пламен Моллов: Вестник „Стандарт” го цитира на втори септември под заглавие „Залежават 2 млн. Бутилки”. Оказва се, че производители разполагат с толкова много непродадено вино от предишни реколти, че дори и един литър да не произведат тази година, няма да се усети липса на пазара. Потреблението е толкова свито, че производителите просто не могат да продадат това, което са произвели. Има ли смисъл, пита се, да продължават да произвеждат онова, от което вече има в такъв огромен излишък. Тази новина е важната и неприятната. За съжаление тя е само началото в черния ми списък.

Ето само част от заглавията:

„24 Часа” от 10.09.2009 – „Управата на най-засегнатия от кризата бранш предлага: ДА ПРЕВАРИМ ВИНОТО В БИОГОРИВА” – В статията пише, че изби обявявали нулева година, все едно се говори за средното образование. Големи изби ще правят 2009 г. вино само от собствени лозя, което напрактика убива лозарите и то не само за тази година. „Да пием родни еликсири” – отчаяно се провиква Пламен Моллов от страниците на „Стандарт” от 12.09.2009. Пак там на 14^-ти четем: “БРЮКСЕЛ ПЛАЩА ЗА ИЗКОРЕНЕНО ЛОЗЕ”. Не знам каква утеха е да ти платят тогава, когато слагаш кръст на поминъка си, но все е повече отколкото нищо. Цялата преса, която има отношение по въпроса, дава ясно да се разбере, че предстоят много, ама наистина много фалити на български лозари.

В цялата тази черна поредица от заглавия, изскача един много логичен въпрос: Какво става с гроздето, което винпромите не изкупуват дори на цена под неговата себестойност? Отговорът е прост: мало и голямо се заема да прави вино и ракии в домашни и не чак дотам домашни условия.  Много изби също се изкушават в тази кризисна ситуация на излишък от вино да бутилират без да плащат данъци. Това е сивата зона на безданъчните и неконтролирани от държавата алкохоли. Това значи и още по-ниско потребление на легалната продукция, която идва от избите, плащащи данъци. Държавата разбира се веднага вдига мерника на сивия сектор. Красноречиво заглавие в „Експрес” от 29.09: „ДЯНКОВ СЛАГА ДАТЧИЦИ ВЪВ ВИНПРОМИТЕ”. Да беше стъпвал Дянков във Винпром, едва ли би се хабил с подобни глупости. Помня преди време наивната идея чрез спиртомери на селските казани, държавата да контролира частното производство. Така или иначе всички колеги журналисти и всички не-колеги политици се възмущават от сивия сектор и му кроят шапка. На сивите българи обаче не им пука. Странно е също и колко безкрайна е човешката глупост в такива моменти. От няколко вестника като например „24 часа” от 30.09 разбираме, че според РЗС и по-точно според неговия лидер „Голяма част от българското вино и ракия не са от грозде, а от вносни спирт, дестилати и мъст, подобрители, ароматизатори и оцветители”. Представете си – намираме се сред море от евтино, непродаваемо вино и грозде, което никой не купува и което някои искат да обърнат на гориво, за да не са съвсем на загуба. И ето точно в този момент според г-н Янев някакви вредни елементи се набутват с луди пари за спирт (?) и материали от чужбина за да направят…. вино менте!!!

Настроението не се променя и през октомври:

„ЛОЗАРИТЕ БОЙКОТИРАТ ВИНПРОМИТЕ” – „Монитор” от 01.10.

„ИЗКОРЕНЯВАТ ЛОЗИ ЗАРАДИ НИСКИ ЦЕНИ” – Стандарт от 06.10.

„ЕСЕНТА НА ГОРЧИВИЯ ГРОЗДОБЕР” – „Дневник” от 07.10.

„ОБЩИНАР СИ НАПРАВИЛ НЕЛЕГАЛЕН ВИНПРОМ” – 24 Часа от 08.10.

„ИЗНОСЪТ НА ВИНО ЩЕ НАМАЛЕЕ С 60%” – „Пари” от 23.10.

Отделен е и въпросът за качеството на гроздето тази година. Ако човек чете вестници, ще остане с впечатлението, че то е страхотно. Това обаче съвсем не е така. На много места паднаха сериозни дъждове малко преди гроздобера, което много влоши положението.

Ще ми се да приключа с нещо оптимистично, но не се сещам за нищо подходящо. Някакви идеи?

Има нещо прелюбопитно в начина, по който се гради публичният образ на българското вино по време на криза. От една страна всички вкупом признават, че общата икономическа ситуация е тежка и че браншът търпи загуби. В същото време представителите на отделните изби се пъчат и гордо се тупат в гърдите, че кризата не ги засяга. Взети поотделно българските изби щастливо громят пазара – роден и международен. Като цяло обаче, каквото и да твърдят във вестниците, всички са затънали до уши в лай…, да речем гъста и лепкава винена кал.

Вестник „Монитор” от 06.07.2009 публикува поредната „добра” новина в тази посока – 30 % спад на алкохолния пазар, като само износът за Русия е паднал с 43%. Вестникът цитира един от мениджърите на „Пещера”, който естествено гордо заявява, че горната статистика не само че не важи за един от най-големите ни винпроми, ами при тях нещата били точно обратните – компанията печелела нови позиции. Това май е трудно за вярване. Цитира се и Радослав Радев – изпълнителен директор на легендарната  и  почти неопетнена с нищо в миналото компания „Винимпекс”, който смята, че количествата се запазват, но се продават вина от ниския ценови сегмент. Известният не само като собственик на „Дамяница” Филип Харманджиев пък вижда светлина в тунела в посока Северна Америка, Румъния и Сърбия. Четеш тази статия, опитваш се да проумееш какво точно става и … нищо не разбираш.

Виж, далеч по-разбираемо и привлекателно е заглавието в „Труд” от 11.07.2009 – „Хванаха 100 кг. кокаин във вино от Боливия”. Ето и същата новина ден по-рано. Събитието е отразено в „Монитор” от същия ден и „Стандарт” от 14.07.2009. За какво всъщност става въпрос? За всичко друго, но не и за вино. Предприемчиви бизнесмени от зоната на „белото” решили да натъпчат стоката за по-сигурно във винени бутилки и да се правят, че търгуват с вино. Явно не са платили достатъчно на когото трябва и са ги хванали.

Добри новини за „Белведере” и „Катаржина Естейт”. Вестник „Класа” от 15.07.2009 съобщава за умопомрачителните им успехи в Сан Франциско.

Не се изненадваме да прочетем тази новина и във вестник „Пари”, дори ден по-рано – на 14.07.2009. Това, което е още по-интересно е, че думите в двата вестника съвпадат почти дума по дума. Ама колеги, ясно е, че ви плащат, ама поне малко творчество проявете. За такива работи късам студентите си в НБУ.  Между другото май не съм прав, а по-скоро прекалено емоционален. Горното си е просто практика, при това в нея няма нищо особено.  Всички го правят и няма за какво да се упрекват колегите. Моля за извинение. В същия дух и в същата новина е написаното и от „Труд” на 16.07.2009. На 9-та страница.

Вестник „Класа” от 20.07.2009 подхваща нашата тема, но от по-различен ъгъл. Става дума за винения туризъм и неговия кризисен спад с познатите ни вече 30%. В статията се цитират мненията на Иван Тодоров (изба „Тодоров”) и  Христо Полихронов (изба „Шато Полихронови”), но според мен нищо съществено не се казва. Това, което ми беше интересно да прочета в статията беше, че Държавната агенция по туризъм е дала 15 000 евро за разработването на стратегия за винен туризъм. Интересно каква е тази стратегия? Любопитството ми беше удовлетворено няколко дни по-късно. В „Труд” от 22.07.2009 излиза статия за френски експерти (Клод Самсон и Паскал Тето), които хвалят българското вино. Оказва се, че това са консултантите, наети от агенцията, които не пестят комплиментите си пред българските медии. Едно от техните предложения е турът „София-Рилски Манастир-Дамяница-Несебър-Поморие-Варна-Евксиновград”. Същата тема е отразена и в „Пари” от същата дата. От там става ясно, че са определени осем маршрута и накрая на хвалбите има само едно изреченийце за лошите пътища и липсата на табели, което според мен прави изпълнението на маршрутите, без специално нает за целта водач, доста интересно не-само-винено приключение.

Друга интересна новина, отразена в няколко вестника („Дневник”, „Дума”, „Монитор”) е санкцията, която Комисията за защита на конкуренцията налага на изба „Тодоров” заради не дотам интелигентно организирана игра. От „Дневник” (от 21.07.2009) са най-изчерпателни. Оказало се, че наградата е 100 пъти по-висока от цената на предлагания продукт, а това е забранено от закона. От „Тодоров” оспорват глобата. Като цяло новината не е нещо особено. Може би става въпрос за грешка и недоглеждане, но понеже в нея има скандален момент, то е логично тя да присъства в няколко вестника.

„Катаржина” е отново на дневен ред във вестник „Пари” от 24.07.2009 покрай откриването на поредното голф игрище с участието на Гари Плейър. Ако не сте го чували, ваш проблем. Симпатягата е „голф легенда”. По повод същото събитие, но няколко дни по-рано пише и в дневното издание на „Труд”, във варненското му приложение. Там се цитира маркетинг мениджърът на избата Галина Нифору, която отчита 35% процента ръст на продажбите „напук на кризата”.

От вестник „Новинар” от 31.07.2009 научаваме, че съществува асоциация „Европейски форум на експертите”, която ежегодно присъжда наградата „Златен Калоянов пръстен” за висок професионализъм в бизнеса. Тази година тя е връчена на изба „Магура”. Изпълнителният директор Трифон Бончев говори разни неща за виното и температурата в пещерата. Може би трябваше да има една-две думи в статията за човека, който всъщност има най-голям принос за вината на „Магура” – Огнян Цветанов. Няма.

Бургаското издание на „24 часа” от 31.07.2009 съобщава за започващия и продължаващ до момента фестивал „Море от вино” в Поморие. Надълго и нашироко за това се пише и в „Стандарт” от 02.08.2009. Основен акцент разбира се е „Черноморско злато” АД, които активно представят своето „Шардонe GP”. Хубаво е виното, но чак пък „царя на шардонето”. „лимитирана селекция”, „уникално” и „еликсир”. Айде, моля ви се! Повръща ми се, като чета такива неща. Малко скромност във винената ни провинция няма да е излишна. За фестивала съобщават също „Тема”, „Труд” и „Дума” от 03.08.2009. И в трите съобщения се подчертава, че „Черноморско злато” е съорганизатор и някак си думите в съобщенията си приличат.

Интересни неща  в „Пари” от 04.08.2009 и 06.08.2009. И двете статии визират Великотърновския регион. Очакват се по-ниски изкупни цени по време на гроздобера и грозде с висока захарност. Препоръчвам и двете статии, не само заради аналитичния им тон.

И накрая трябва да отбележа статията на Иван Бакалов от „e-vestnik”. Понеже и аз съм участвал в дегустацията на вестника, мисля да я предложа на вниманието ви и да я препоръчам без излишни коментари.